— Накрая ще получиш онова, което си заслужил, приятелю — бе всичко, което Монтолио можеше да каже.
Четвърта част
Развръзка
Сега виждам дългия си път като търсене на истината — истината в собственото ми сърце, в света около мен и в големия въпрос за смисъла на живота. По какъв начин определяме кое е добро и кое — лошо?
През дългото си пътуване носех своите морални принципи в себе си, макар че не мога да знам дали съм се родил с тях, или съм ги усвоил от Закнафейн, или просто съм ги развил. Тези принципи ме принудиха да напусна Мензоберанзан, защото макар да не бях сигурен каква може да е истината, знаех отвъд всяко съмнение, че не мога да я намеря под водачеството на Лот.
След като прекарах много години в пустошта на Подземния мрак и след първото ми ужасно преживяване на Повърхността, започнах да се съмнявам в съществуването на някаква абсолютна истина, започнах да се чудя дали изобщо животът има някакъв смисъл. В света на мрачните елфи единствено амбицията осмисля съществуването, както и стремежа към материални придобивки, идващи с по-високото положение. Но дори тогава, това ми изглеждаше маловажно, дребна причина, за да живея.
Благодаря ти, Монтолио ДеБруши, за това че потвърди подозренията ми. Научих, че амбицията на онези, които следват егоистичните си възгледи, не е нищо повече от хаотична разруха, ограничена победа, следвана от безкрайна загуба. Защото във Вселената наистина има хармония, една обща песен за благото на всички. За да се включи в тази песен, човек трябва да намери вътрешната си хармония, трябва да открие тоновете, които звучат правилно.
И накрая трябва да кажа още нещо за истината: злите създания не могат да пеят.
16
За боговете и смисъла
Уроците продължаваха добре. Старият пазител бе узнал за тежкия емоционален товар на елфа, а Дризт навлизаше в чудесата на естествения свят по-добре от всеки друг, който Монтолио бе срещал. Но той усещаше, че нещо все още тревожи приятеля му, макар че нямаше никаква представа какво може да е то.
— Всички хора ли чуват така добре? — попита го един ден Дризт, докато извличаха един огромен паднал клон от долината. — Или просто твоят слух е дарба, която компенсира слепотата ти?
Откровеността на въпроса притесни Монтолио само за миг, докато осъзнае объркването на елфа, неудобството, причинено от неспособността му да разбере човешките способности.
— И дали слепотата ти не е хитрост, уловка, която използваш, за да спечелиш предимство? — продължи неумолимо Дризт.
— И какво, ако е? — попита безцеремонно Монтолио.
— Значи е добра, Монтолио ДеБруши — отвърна Дризт. — Със сигурност ти служи срещу враговете… а и срещу приятелите. — Думите прозвучаха горчиво на Дризт и той подозираше, че гордостта му го е заслепила.
— Не са те превъзхождали често в битка — заяви Монтолио, разбирайки източника на объркването на Дризт. Ако можеше да види изражението му, то щеше да му разкрие много повече. — Приемаш нещата твърде тежко — продължи Монтолио след неловко мълчание. — Аз не те победих истински.
— Но ме остави проснат на земята и безпомощен.
— Ти сам се повали — обясни му пазителят. — Аз наистина съм сляп, но не съм толкова безпомощен, колкото изглежда си мислиш. Ти ме подцени. Аз знаех, че ще го направиш, макар че не можех да повярвам, че е възможно ти да си толкова сляп.
Дризт спря рязко и Монтолио престана да дърпа тъкмо навреме. Старият пазител тръсна глава и се изсмя. После издърпа камата си, подхвърли я високо във въздуха, хвана я, извика „Бреза!“ и я запрати право срещу една от брезите във вечнозелената долчинка.
— Маже ли един слепец да направи това? — попита риторично Монтолио.
— Значи можеш да виждаш — заключи Дризт.
— Разбира се, че не — отвърна рязко той. — Очите ми не виждат от пет години. Но аз не съм сляп, Дризт, особено в мястото, което наричам свой дом. Ти обаче, все още ме смяташ за сляп — продължи той отново успокоен. — Онзи път, когато заклинанието за тъмнина изтече, ти сметна, че си спечелил предимство. Смяташе ли, че всичките ми успешни действия както в битката с орките, така и в нашето сражение, са просто подготвени и отиграни номера? Ако бях сакатият човек, за който ме смята Дризт До’Урден, как щях да оцелея дори един ден в тези планини?