— Аз… не разбирам, сержант. Вие сте военен. Имате си специалисти. Каква нужда има…
— Един Главен пилот да се занимава с тия неща? — отново същата невесела усмивка. — За да спасим цивилизацията на Паяците, напълно възможно е да се наложи да използваме разни неща от „Невидимата ръка“, докато е на ниска орбита. Съгласуването на оборудването и действието ще бъде много важно за вашите пилоти. — Ксин кимна. Това донякъде му беше познато. Най-вероятно войната, която можеше да унищожи планетата, щеше да бъде предизвикана от настоящата криза на южния полюс на Паяците. След като пристигнат, те ще застават в позиция над това място на всеки петдесет и три стотици секунди и почти постоянно ще бъдат под прикритието на по-дребни плавателни съдове. Томас Нау вече беше съобщил за лазерите. Що се отнася до ядрените ракети… може би щяха да им помогнат да блъфират. Старши сержантът продължи нататък, като посочваше ограниченията във възможностите на всяко възстановено приспособление. Повечето оръжия представляваха оформени заряди — „умните глави“ на Омо ги бяха превърнали в груби екскавационни бомби.
— … а на борда на „Ръката“ ще разполагаме и с повечето „умни глави“-специалисти по мрежата. Те ще ни осигуряват информация за огневия контрол за нашите маневри. Може да ни се наложи да предприемем значителна промяна на орбитата в зависимост от мишената.
Омо говореше с ентусиазма на артилерист и бързо не остави на Джау никакъв изход. Една година Джау бе наблюдавал подготовката с все по-нарастващ страх. Имаше подробности, които не можеха да скрият от него. Но за всяка предателска възможност винаги се намираше и някакво разумно обяснение. Така ожесточено се бе вкопчвал в тези „разумни обяснения“. Те му позволяваха да запазва частица приличие — заради тях бе възможно да се смее с Рита, докато планираха какъв ли ще е светът на бъдещето — с Паяците и с децата, които двамата щяха да си родят.
Ужасът сигурно бе проличал по лицето на Джау. Омо прекъсна своя парад на кръвожадните разкрития и го погледна.
— Защо… — попита Джау.
— Ама защо трябва аз да ти го обяснявам? — Омо заби пръст в гърдите на Джау и го блъсна от лентата в стената. Пак го бодна с пръст. По лицето му бе изписано гневно възмущение. Справедливото възмущение на властите на Новородените, с които Джау бе израснал на Балакреа. — Всъщност не би трябвало да има нужда, нали? Но и ти си такъв, каквито са твърде много от нашето паство. Вътре си прогнил, превърнал си се в нещо като Спекулант. Другите можем да ги оставим да се помотаят още малко, но когато „Ръката“ се установи на ниска орбита, на нас ни трябва твоето интелигентно и незабавно подчинение. — Омо го бодна още веднъж. — Сега разбра ли?
— Д-д-да. Да! — О, Рита! Ние винаги ще сме част от Новородените!
48.
Повече от сто „умни глави“ напускаха Купола на Хамърфест. Какъвто си беше гениален, Тръд Силипан бе предвидил прехвърлянето да стане наведнъж. Когато Езр се отправи към каютата на Триксия, той плуваше срещу човешкото течение. Фокусираните ги подкарваха на групи по четирима-петима. Първо — по тесните капилярни коридори, водещи към стаичките им, после — по големите, водещи към главните, и най-сетне — в основните артерии. Пазачите действаха внимателно, но маневрата беше трудна.
Езр се дръпна назад в една ремонтна ниша — малък водовъртеж сред потока. Покрай него минаваха хора, които не беше виждал от години. Това бяха специалисти от Чуенг Хо и Триланд, фокусирани веднага след нападението, също като Триксия. Неколцина от пазачите бяха приятели на надзираваните от тях фокусирани. По време на Бденията те посещаваха изгубените. Отначало имаше много такива хора. Но годините минаваха и надеждата угасваше. Може би някой ден… Нау беше обещал да ги освободят. Междувременно „умните глави“ като че изобщо не ги беше грижа — за тях едно такова посещение беше почти досадно. Само редки глупаци продължиха да ги навестяват години наред.
Езр никога не беше виждал толкова много „умни глави“ на едно място. Вентилацията в коридора не беше толкова добра, колкото в малките каюти — вонеше силно на некъпани тела. Анне поддържаше собствеността на Пастира здрава — но това не означаваше, че са чистички и хубави.
Бил Фуонг се беше вкопчил в една стенна опора и насочваше хората си. Повечето екипи имаха обща специалност. Вин дочу откъслеци от оживени разговори. Можеше ли да ги е грижа за онова, което бяха намислили на света на Паяците?… Но не, това беше нетърпение, разсеяност и технически жаргон. Една по-възрастна жена — от хакерите на протоколите в мрежата — бутна пазача си и му заговори пряко: