— Аз я проектирах. Надзиравах по-голямата част от строителството. — И то по времето, когато Югът и Съглашението бяха във възможно най-приятелски отношения между две различни национални държави.
Генералът се заклати напред-назад на стойката. Ръцете й трепереха.
— Сержант… Дори и сега не мога да ви гледам. Мисля, че го знаете.
Хрунк сведе глава. Знам. О, да.
— Но за простите неща ви се доверявам. И о, колко сте ми нужен, кълна се в Дълбините! Една заповед би била безсмислена… но ще ми помогнете ли в Далечния Юг? — Думите сякаш се изтръгваха от нея.
Иска ли питане? Хрункнер вдигна ръце.
— Разбира се.
Очевидно бързият отговор не бе очакван. Смит се раздърдори на секундата.
— Разбирате ли? Това ще ви изложи на риск, ще бъдете под мое лично ръководство.
— Да, да. Винаги съм искал да помогна. — Винаги съм искал да поправя нещата.
Генералът продължи да се вглежда в него. После заговори:
— Благодаря, сержант — тя набра нещо на клавиатурата. — Тим Даунинг — новият млад помощник? — по-късно ще ви донесе подробния анализ. Казано накратко, има една-единствена причина Педуре да пристигне в Далечния Юг — нещата там не са предрешени. Тя не е успяла да хване в капана всички хора на ключови позиции. Някои членове на Парламента на Южната земя ме помолиха да отида там и да говоря.
— Но… според мен това е работа на Краля.
— Да. Изглежда през този нов Период на мрака ред традиции ще бъдат нарушени.
— Не можете да заминете, госпожо. — Някъде в подсъзнанието му нещичко злорадстваше заради това нарушение на военния етикет.
— Не сте единственият, който ми дава такъв съвет… Последното нещо, което ми каза Стрът Грийнвал — на не повече от двеста метра от мястото, където седим сега — беше нещо подобно. — Тя млъкна, унесена в спомени. — Смешна работа. Стрът беше разбрал толкова много неща. Знаеше, че ще свърша на неговото място. Знаеше, че ще има изкушения да изляза на бойното поле. Онези първи десетилетия на Периода на светлината имаше дузина възможности, когато знаех, че мога да оправя нещата — дори и да спася живота на хора — ако просто изляза и сама направя нужното. Но съветът на Грийнвал беше по-скоро заповед и аз го последвах… и отново доживях до битка. — Тя се изсмя рязко и вниманието й отново се върна към настоящето. — А сега вече съм порядъчно възрастна дама, оплетена в паяжина от измами. И най-сетне е време да наруша правилото на Стрът.
— Госпожо, съветът на генерал Грийнвал е правилен както винаги. Вашето място е тук.
— Аз… аз позволих тази каша да се забърка. Решението беше мое — решение, взето по необходимост. Но ако сега замина за Далечния Юг, има шанс да спася нечий живот.
— Ала ако се провалите, ще умрете и със сигурност ще загубите!
— Не, ако умра, ще се пролее повече кръв, ала все пак ще надделеем. — Тя затвори екраните на бюрото си. — Тръгваме след три часа, от Четвърта куриерска площадка. Бъдете там. — Хрункнер едва не изпищя от тревога.
— Поне вземете специална охрана. Младата Виктъри и…
— Екипът Лайтхил? — по лицето й се изписа мимолетна усмивка. — Славата им се е разнесла, а?
Хрункнер не се сдържа и се усмихна в отговор.
— Д-да. Никой не знае какво точно са намислили… Но и те изглеждат също толкова смахнати, колкото ние винаги сме били. Разправяха се разни истории. Едни добри, други — лоши, всичките до една — налудничави.
— Всъщност вие не ги мразите наистина, нали, Хрунк? — В гласа й се долавяше почуда. Смит продължи. — Те имат други, по-важни задачи през идните седемдесет и пет часа… Ние с Шерканер създадохме настоящото положение по съзнателен избор, в продължение на много години. Знаехме какви са рисковете. Сега е време за отплата. — За първи път спомена Шерканер, откакто Хрунк бе влязъл в стаята. Сътрудничеството, довело ги до толкова далеч, се бе разпаднало и сега генералът разполагаше единствено със себе си. Въпросът беше безсмислен, но се налагаше да го зададе.
— Говорихте ли с Шерк за това? Какво прави той?
Смит мълчеше, но погледът й бе непроницаем. После каза:
— Всичко, което е по силите му, сержант. Всичко, което е по силите му.
Нощта беше ясна дори и според критериите на Рая. Обрет Нетеринг обикаляше внимателно кулата, извисяваща се на най-високата точка на острова и проверяваше оборудването за сесията довечера. Отоплените му клин и дреха не бяха особено обемни, но ако въздухоотоплителят му се повредеше или прекъснеха кабела, влачещ се подире му… Е, когато каза на помощника си, че ръка, крак или бял дроб могат да измръзнат за някакви си минути, изобщо не го излъга. Пет години бяха изминали от началото на Мрака. Зачуди се дали дори по време на Великата война е имало будни хора толкова късно.