— Доктор Нетеринг! — отоплителят заглушаваше гласа на Шепри. Момчето се задъхваше и губеше всичкото време, което бе спечелило с тичането по стълбите. — Голяма неприятност! Загубих радиовръзката със Северната точка — пет мили по-нататък, другият край на интерферометъра. — Целият вълнов диапазон пращи от статично електричество!
Значи нищо не оставаше от плановете му за тази вечер.
— Обади ли се на Сам по подземната линия? Какво… — той млъкна. Бавно бе започнал да осъзнава думите на Шепри. Статично електричество по целия вълнов диапазон. Зад него странният „шип“ на сиянието се движеше неотклонно на юг. Раздразнението тихомълком се претопи в страх. Обрет Нетеринг знаеше — светът се люлее на ръба на война. Всеки го знаеше. Цивилизацията можеше да бъде унищожена за броени часове, започнеха ли да падат бомби. Дори и такива затънтени кътчета като Райския остров вероятно не бяха в безопасност. Ами тази светлина? Сега тя избледняваше, яркото острие изчезна. Ядрена бомба, избухнала в магнитното поле, можеше да прилича на сиянието на зората, но със сигурност не толкова асиметрично и с толкова продължително време на издигане. Хммм. Или пък може би някакви физици-хитреци бяха построили нещо по-фино от проста ядрена бомба. Любопитство и ужас се бореха в ума на Нетеринг.
Той се обърна и задърпа Шепри обратно към стълбището. По-бавно. Колко пъти беше давал този съвет на хлапето?
— Стъпка по стъпка, Шепри, и внимавай кабелът ти да не се закачи за нещо. Включваме ли радарната система довечера?
— Дд-да. — Тежките ботуши на Шепри трополяха по стълбите по петите му. — Но сигурно ще улавя само шум.
— Може би. — Отскачащи от следи от йонизация микровълни, това беше един от по-малките проекти под ръководството на Нетеринг и Трипър. Почти всички отражения можеха да се припишат на вълново замърсяване от спътниците, но горе-долу на всяка година забелязваха нещо, което не можеха да обяснят, някаква мистерия на Великата пустош. Нетеринг беше почти готов с научноизследователска статия по въпроса. После проклетите рецензенти — вездесъщият Т. Лърксалот — започнаха своя собствена програма и не приеха изводите му. Тази вечер щяха да използват друго приложение на системата. Заостреният край на странното сияние — ами ако беше физически обект?
— Шепри, още ли сме в мрежата? — тяхната високочестотна връзка беше оптично влакно, опънато през океанския лед. Нетеринг имаше намерение да използва суперкомпютрите на континента за насочване на курса тази вечер.
— Ще проверя.
Нетеринг се засмя.
— Може да се окаже, че имаме да покажем на Принстън нещо интересно! — той включи екрана на радара и започна да сканира. Природата или Войната им говореше тази вечер? И в двата случая посланието беше важно.
50.
Сега летенето караше Хрункнер Юнърбай да се чувства много стар. Спомняше си времето, когато мотори с бутала въртяха дървени витла, а крилата бяха от плат, опънат върху летви.
А въздухоплавателният съд на Виктъри Смит не беше обикновен административен джет. Летяха на височина почти сто хиляди фута и се движеха на юг със скорост, тройно по-голяма от звуковата. Двата мотора бяха почти безшумни — издаваха само висок, тънък тон, който сякаш се забиваше в червата ти. Навън светлината на слънцето и звездите, взети заедно, беше ярка колкото да различаваш цветовете на облаците долу. Слой след слой, те обвиваха света. На тази височина дори и най-високите облаци изглеждаха ниско надвиснали. Тук-там във въздуха зейваха каньони и се мяркаха ледове и снегове. Още няколко минути, и щяха да стигнат Южните проливи и да излязат от въздушното пространство на Съглашението. Офицерът по комуникациите на полета каза, че ги обкръжава ескадрила от бойни летателни апарати на Съглашението, която ще ги придружи чак до летището на посолството в Далечния юг. Единственото доказателство за това твърдение, което Юнърбай видя, беше проблясъкът, появяващ се от време на време в небето над тях. Той въздъхна. Както всички важни неща в днешно време, те се движеха твърде бързо и твърде далеч, че да бъдат видени от простосмъртните.
Личният летателен апарат на генерал Смит всъщност беше свръхзвуков разузнавателен бомбардировач от онези, които се превърнаха в отживелица с появата на спътниците. „Въздушната отбрана буквално ни го подари — бе отбелязала Смит, когато се качиха на борда. — Всичко това ще е боклук, когато въздухът започне да замръзва“.