Тишината продължи десет-петнайсет секунди. После — рязко — главата на Бонзол се изправи и тя се втренчи право в очите на Фам — така, както „умните глави“ не правеха почти никога, освен когато изпълняваха роли.
— Искам да кажа, вие ни блокирате и ние ви блокираме — каза тя. — Моят генерал мислеше, че всички вие сте чудовища, че не можем да се доверим на никого от вас. И сега всички ние си плащаме за тази грешка.
Пак глупостите на „умните глави“ — но по-невъобразими отвсякога. Но Фам се смъкна до стола на Бонзол. Устата му беше полуотворена, сякаш бе загубил дар слово от изненада — като човек, чийто свят изведнъж се е взривил и той стремглаво пропада в безумието. И когато най-сетне проговори, думите му също бяха налудничави.
— Аз… Повечето не сме чудовища. Ако излезем от безизходицата, можеш ли да поемеш всичко? А после… се оставяме на вашата милост. Как да ви се доверим?
Погледът на Бонзол беше станал отнесен. Тя не отговори — ръцете й се носеха по пулта. Безмълвните секунди тиктакаха, но сега една догадка пропълзя като студена тръпка по гръбнака на Тръд. Не.
Точно на десетата секунда Триксия Бонзол отново проговори:
— Ако възстановите пълния достъп, ще можем да контролираме най-важното. Поне такъв е планът. Що се отнася до доверието… — лицето на Бонзол се изкриви в странна усмивка, едновременно и подигравателна, и замечтана. — Е, вие ни познавате по-добре, отколкото ние вас. Можете сами да си избирате чудовищата.
— Да — отвърна Фам, разтърка слепоочие и впери поглед в нещо, невидимо за Тръд. Обърна се към Силипан — усмихваше се със същата онази хищническа усмивка, както когато се появи в склада. Усмивката на човек, който рискува всичко — и очаква да победи.
— Хайде да възстановим всички комуникационни връзки, Тръд. Време е да дадем на Нау и Брюхел подкрепата на „умните глави“, която заслужават.
59.
Нау гледаше как Киви вкарва таксито вътре — отпред и под тях бяха снежните могили, които той беше струпал около шлюза на L1-A. Разполагайки само с автоматиката на борда, Киви намери входа, преодоля системите за сигурност на люка и ги спаси — всичко това за няколкостотин секунди. Само ако издържеше още няколко секунди, той щеше да размахва отново камшика. Само да издържи тези няколко секунди… Забеляза я как гледаше баща си. Това, че виждаше Али, по някакъв начин я тласкаше към границата на разбирането. Мор и зараза! Само ни свали долу живи и здрави, повече не искам. После вече може да я убие.
Марли вдигна поглед от комуникатора си. По лицето му беше изписано изненадано облекчение.
— Господине! Започвам да получавам сигнали от каналите на „умните глави“. След няколко секунди би трябвало да имаме пълна автоматизация!
— О! — Най-накрая неочаквана добра новина. Сега той можеше да ограничи разрушението — необходимост, за да си възвърне контрола. Само дето си тръгнал срещу Фам Нувен и почти всичко е възможно. Това можеше да е някакъв невероятен маскарад. — Много добре, ефрейтор. Но засега недей да използваш тази автоматика.
— Тъй вярно! — гласът на Марли прозвуча озадачено.
Нау погледна през прозореца. Странно беше да вижда сурова природа, без подобрения. Люкът на L1-A беше на около седемдесет метра оттам, скрит дълбоко в сенките. Имаше нещо странно в него… металният перваз беше оцветен в червено. Но аз не съм с очила!
— Киви…
— Видях. Някой…
Нещо изтрещя. Марли писна. Косата му гореше. Корпусът до седалката му сияеше в червено.
— По дяволите! — Киви вдигна таксито нагоре. — Използват моите електрически джетове! — Тя завъртя таксито, като в същото време бързо маневрираше. Стомахът на Нау се заизкачва нагоре към гърлото му. Нищо не би трябвало да лети така.