Сиянието по люка на L1-A, горещото петно в корпуса зад него — врагът сигурно използваше всички ножове-джетове, докъдето поглед видеше. Всеки джет сам по себе си беше само случайна локална опасност. Нувен бе успял някак си да събере десетки от тях, за да се прицелят бляскаво в двете важни мишени.
Марли продължаваше да пищи. Маневрите на Киви запокитиха Нау в креслото, обърнаха го, щом падна в него. Успя да съзре ефрейтора в ръцете на своите другари. Поне вече не гореше. Другите стражи се пулеха. „Рентгенови лъчи“ — каза единият. Снопът от тези електронни лъчи можеше да ги изпържи всичките. Дългосрочна заплаха, като вземеш предвид всичко…
Като продължаваше да върти таксито, Киви ги приближи до склоновете на Диамант Едно. Сега летателният апарат се носеше напред — лудо тройно въртене. По никакъв начин враговете им не можеха да удържат прицела на едно място. И все пак сиянието на стената ставаше все по-ярко с всяко завъртане. По дяволите! По някакъв начин Нувен се беше сдобил с пълна системна автоматика.
Носът, после и кърмата на таксито се треснаха в земята и разпръснаха сняг на повърхността. Корпусът изстена, но издържа. А сега, в плаващата мараня на издигащите се летливи газове, Нау видя лъчите на е-джетовете. Ледът и въздухът по пътя им избухнаха в жарава. Пет лъча, може би десет — те сновяха напред-назад, докато таксито се въртеше, а няколко постоянно оставаха прицелени в светещото петно на корпуса им.
Около тях вихърът от изпарения и лед стана по-плътен. Нажеженото петно на корпуса започна да избледнява — убийствените лъчи подгизваха в снега и той ги разтваряше. Киви омекоти въртенето с четири точни експлозии на контрол на положението, като в същото време промъкна апарата над кипящите снегове към въздушния шлюз.
Нау се вгледа надолу и видя как люкът се приближава право напред — със сигурност щяха да се разбият. Но Киви продължаваше да владее положението. Тя издигна таксито нагоре и удари пръстена за скачване в пръстена на шлюза. Чу се звук от огънат метал и после спряха.
Киви зачука по датчиците за шлюза, после скочи от стола към механизма за отваряне на вратата.
— Блокиран е, Томас! Помогни ми!
И сега те бяха заключени, хванати в капана като кучета в трап. Томас притича напред, стегна се и задърпа заедно с Киви люка на таксито. Беше блокиран. Почти блокиран. Заедно успяха да го открехнат. Той протегна ръка навън, прекара няколко ценни секунди в инормиране на охраната на входа на L1-A
— Добре!
Погледна над главата на Киви към корпуса отзад. Червеното петно сега повече приличаше на мишена — червен кръг, после оранжев, и ослепително бяло в средата. Все едно стояха пред отворена пещ.
Нажеженият до бяло център се изду навън и изчезна. Около тях се изсипа каскада от гръмотевици — атмосферата си отиваше.
Откакто Виктъри Лайтхил превзе Центъра за командване и контрол, всичко беше много спокойно. Техниците на Разузнаването бяха разкарани от стойките си. Тях, заедно с офицерите от щаба, ги натикаха зад Ъндървил, Колдхейвън и Дъгуей. Също като буболечки на изтребление, помисли си Белга. Но нямаше значение. Картата показваше, че голяма част от света също вървеше натам.
Следите на хиляди ракети на Сродниците се извиваха по картата, а с всяка секунда изстрелваха и още. Около всеки военен обект, всеки град — дори и около убежищата на традиционалистите — бяха очертани кръгове-мишени.
А странните изстрелвания на ракети на Съглашението, които се бяха показали точно след като пристигна Лайтхил — те бяха изчезнали от картите. Лъжи, от които вече нямаше нужда.
Виктъри Лайтхил крачеше напред-назад покрай редицата от стойки и поглеждаше през рамото на всеки неин техник. Като че беше забравила Ъндървил и другите. И странно, тя като че също бе така поразена от ужас, както и истинските служители от Центъра за командване и контрол. Наведе се над брат си, който сякаш се намираше в друг свят и се забавляваше с шлема за игри.
— Брент?
Едрият ефрейтор изхленчи.
— Съжалявам. Съжалявам. Калорика продължава да е на прицел. Сестра ми… май удариха татко.
— Но как? Няма начин да знаят!
— Де да знам. Говорят само тези от ниските нива, а сами по себе си те никога не са от кой знае каква помощ. Според мен стана преди малко, точно когато изгубихме контакт с Главната стойка… — той млъкна. Общуваше си с играта? Покрай ръбовете на шлема му се процеждаше трепкаща светлина. После Брент възкликна: — Той се върна! Чуй!