Лайтхил долепи телефона до главата си.
— Татко! — радваше се като дете, завърнало се от училище. — Къде… — ръцете, с които се хранеше, се вкопчиха изненадано една в друга, тя млъкна и се заслуша в някаква продължителна реч. Но почти подскачаше от възбуда, а нейните ренегати изведнъж задумкаха по пултовете си.
Най-накрая се обади:
— Копираме всичко, татко. Ние… — тя млъкна и погледна техниците си, — … установяваме контрол, точно както ти ни каза. Според мен ще се справим, но, за Бога, насочете се някъде по-наблизо. Двайсет секунди просто са твърде много. Имаме нужда от теб повече от всякога! — после се обърна към екипа си. — Рапса, бележи само онези, които не можем да спрем отгоре. Бирбоп, фиксирай този проклет маршрут…
А на картата… ракетните бази по цялата Висока Екватория бяха оживели. Картата показваше цветните следи на десетки, стотици противоракетни снаряди — прехватните ракети с голям радиус на действие се издигаха нагоре, за да се срещнат с врага. Още лъжи? Белга изгледа изведнъж грейналите в радост изражения на Лайтхил и останалите натрапници, и усети как и в нейното сърце съзрява надежда.
Първите контакти все още предстояха след половин минута. Белга беше виждала симулациите. Поне пет процента от атакуващите ракети щяха да стигнат целта си. Броят на жертвите щеше да е сто пъти по-голям от този във Великата война, но поне не беше пълно унищожение… Но на картата се случваха и други неща. Доста подир водещата вълна на атаката, тук и там, вражите маркери изчезваха.
Лайтхил махна към монитора и за първи път от превземането насам се обърна към Ъндървил и останалите:
— Сродниците са имали опция за обратно повикване на някои от техните ракети. Използваме това, където можем. Други можем да атакуваме отгоре. — Отгоре? Сякаш изтривани от някаква невидима гума, напредваща на север по континента, цяла ивица маркери на ракети изчезна. Лайтхил се обърна към Колдхейвън и останалите офицери и застана в стойка мирно.
— Господине, госпожо. Може би най-добре е вашите хора да управляват противоракетите. Ако можем да координираме…
— Да, по дяволите! — гракнаха в хор Дъгуей и Колдхейвън. Техниците се втурнаха обратно по местата си. Изпуснаха ценни моменти, пренареждаха спидсхемите с мишените, а после първата противоракета улучи целта.
— Положителен резултат! — изкрещя един от противовъздушните техници. Някак си този път изглеждаше по-реално от останалите.
Генерал Колдхейвън отпусна ръка пред Лайтхил — някакво странно обратно козируване. Лайтхил тихо отговори:
— Благодаря, господине. Не стана точно така, както го планира началникът, но според мен ще можем да се справим… Брент, я провери дали можеш да направиш картата на ситуацията напълно достоверна.
… Стотици нови маркери блеснаха на таблото. Но това не бяха ракети. Белга познаваше символите достатъчно добре, за да разпознае спътниците, макар че тези изглеждаха като лоши графики. Имаше липсващи полета с данни, имаше и прозорчета, които съдържаха безсмислени поредици. По северния край на монитора се движеше странен правоъгълник. Той пулсираше с военни знаци. Генерал Дъгуей изсъска.
— Не може да бъде. Знаци дванайсети размер! Това означава, че са дълги хиляда фута!
— Тъй вярно — отвърна лейтенант Лайтхил. — Стандартните мониторни програми не могат да се справят много добре с това. Този съд е почти две хиляди фута дълъг — като че не забеляза какъв вид придоби Дъгуей. Погледа още секунда привидението. — И според мен той току-що изживя срока си на годност.
Ритцер Брюхел изглеждаше доволен от себе си.
— Справихме се страшно добре и без хората на Рейнолт. — Помощник-пастирът се приближи до капитанското кресло и увисна до своя Главен пилот. — Може би изстреляхме няколко ракетки в повече, отколкото точно трябваше, но това компенсира дето ти не уцели противоракетните бази, нали така? — той шляпна Ксин фамилиарно по рамото. Джау изведнъж осъзна, че единственото му, крехко предателство е било забелязано.
— Тъй вярно. — За друго не се сети. Пред тях извивката на планетата блестеше в мрежа от светлини — градовете, които бяха започнали да наричат Принстън, Валдемон, Монтроял. Може би Паяците не бяха онези хора, които Рита си представяше, може би преводите ги бяха заблудили. Но каквато и да беше истината, изтичаха последните секунди от съществуването на тези градове.