— Господине — разнесе се гласът на Бил Фуонг по мостиковия канал. — Получих включване на високо ниво от хората на Анне. Само след секунди ще разполагаме с пълна автоматика.
— Ха, време беше. — Но в гласа на Ритцер Брюхел се промъкна нотка на облекчение.
Джау усети вибрация. Пак. И пак. Брюхел вирна глава и се вторачи в един виртуален екран.
— Това прозвуча като нашите бойни лазери, но…
Джау плъзна поглед по датчиците на кораба. Оръжейният борд беше чист. Нивото на централната енергия беше скочило, сякаш зареждаше кондензатори — но сега и то се беше уравновесило.
— Пилотите ми не докладват за огън, господине — отвърна той.
Друс. Друс. Преминаваха над големи градове, напредваха на север, към арктическата територия, над мънички светлинки, пръснати по ширналата се тъмна, замръзнала земя. Там нямаше нищо, но зад тях… Друс. Три бледи лъча осветиха небето, разклониха се, избледняха… класическият изглед на бойни лазери в горните слоеве на атмосферата.
— Фуонг! Какво става там долу, мамка му!
— Нищо, господине! Искам да кажа… — чу се как Фуонг обикаля между своите „умни глави“ — Ъъ, „умните глави“ работят върху валиден списък на мишените от L1.
— Е, те напълно не съвпадат с моя списък на мишените! Дай си зор, човече! — Брюхел прекъсна връзката и се обърна отново към главния си пилот. Бледото лице на Пастира беше почервеняло от нарастващия гняв. — Застреляй проклетите „умници“ и вземи нови! — той изгледа кръвнишки Джау. — Е, какъв ти е проблемът?
— Аз… може би нищо, но ни осветяват отдолу.
— Х-хъм. — Брюхел се втренчи в електронните разузнавателни данни. — Мда, наземни радари. Но това се случва по няколко пъти на всеки… о.
Ксин кимна.
— Този контакт продължи петнайсет секунди. Като че ни следят.
— Това е невъзможно. Ние притежаваме мрежите на Паяците — Брюхел прехапа устни. — Освен ако Фуонг не е прецакал тотално комуникацията с L1.
Лъчът на радара избледня за момент… и после се върна, още по-ярък, фокусиран.
— Той бележи мишена!
Брюхел подскочи, сякаш образът се бе превърнал в нападаща змия.
— Ксин! Поеми контрола. Главната дюза, ако това ще помогне. Разкарай ни оттук.
— Тъй вярно. — В далечния север на Паяците нямаше много ракетни площадки. Но и малкото налични щяха да бъдат въоръжени с ядрени оръжия. Дори и един-единствен удар можеше да осакати „ръката“. Джау се пресегна да задейства своя пилотски…
… и грохотът на помощните двигатели изпълни мостика.
— Това не бях аз, господине!
Когато грохотът се разнесе, Брюхел гледаше право в него. Той кимна.
— Свържи се с твойте пилоти. Поеми контрола! — той подскочи от мястото си до Ксин и махна на телохранителите си към задния люк. — Фуонг!
Джау трополеше трескаво по контролното табло, крещеше командни кодове отново и отново. Видя пръснати диагностични данни, но пилотите му не отговаряха. Хоризонтът се беше наклонил. Допълнителните двигатели на „Ръката“ работеха на пълна мощност, но не Джау ги управляваше. Бавно, бавно корабът като че заемаше отново крайцерска позиция с носа надолу. Все още нямаше отговор от пилотите му, но… Джау забеляза издигащата се следа от реактора.
— Главният двигател се включи, господине! Не мога да го спра…
Брюхел и телохранителите му се вкопчиха за дръжките. Инфразвуците на двигателя не можеха да се сбъркат — отекваха в костите и зъбите им. Бавно, бавно ускорението се покачваше. Петдесет мили-G. Сто. Боклуците във въздуха плаваха все по-бързо и по-бързо към кърмата, въртяха се и отскачаха от пречките. Триста мили-G. Огромен, нежен юмрук притисна Джау в креслото. Единият от телохранителите беше в откритото пространство — не беше успял да се залови. Сега той прелетя покрай него — падна покрай него — и се размаза в задната стена. Петстотин мили-G, и продължаваше да се увеличава. Джау се сви в ремъците си и погледна назад, нагоре, към Брюхел и другите. Всички бяха прилепени за задната стена, притиснати от ускорението, което нарастваше ли нарастваше…
После звукът на двигателите утихна. Джау се издигна нагоре и опъна ремъците. Брюхел крещеше на телохранителите и ги събираше на едно място. Беше загубил очилата си, докато ставаше всичко това.
Джау се вгледа в мониторите. Датчиците на кораба все още предаваха случайна бъркотия от данни. Погледна навън, напред по орбитата на „Ръката“. Бяха преминали през изгрева. В сумрачната светлина замръзналият океан се простираше до хоризонта. Но не това имаше значение. Самият хоризонт изглеждаше неуловимо по-различен. Не е класическото слизане от орбита, но става. Джау облиза устни.