— Господине, след сто-двеста секунди ще сме в казана.
За миг по лицето на Брюхел се изписа ужас.
— Вдигай ни пак горе, господинчо.
— Тъй вярно. — Какво ли друго му оставаше да каже?
Брюхел и разбойниците му се прехвърлиха през мостика до задния капак.
Фуонг се обади:
— Господине, получавам гласов сигнал от L1.
— Добре, включи го.
Гласът беше женски — Триксия Бонзол.
— Приветстваме човеците на борда на „Невидимата ръка“. Говори лейтенант Виктъри Лайтхил от Разузнавателната служба на Съглашението. Поех контрола над вашия космически кораб. След малко ще се приземите. Може би докато нашите войски пристигнат на мястото, ще мине малко време. Не се съпротивлявайте, повтарям, не се съпротивлявайте на тези войски.
Неподправен, слисан ужас обзе всички на мостика…, но Бонзол не каза нищо повече. Брюхел се съвзе първи, а гласът му трепереше.
— Фуонг, затвори канала на L1. Всички протоколни слоеве.
— Господине, н-н-не мога. Когато излетяхме, вътрешните връ…
— Можеш и още как! Давай физически! Тресни апаратурата с една бухалка, но преди това се изключи.
— Господине, дори и без тукашните „умни глави“… Според мен L1 разполага със заобиколни начини.
— За това ще се погрижа аз. Слизаме.
Телохранителят при люка погледна Брюхел.
— Не се отваря, господине.
— Фуонг!
Отговор не последва.
Брюхел скочи към стената до люка и започна да думка по бравата за директно отваряне. Все едно думкаше по скала. Пастирът се обърна и Джау забеляза, че червенината е изчезнала от лицето му. Беше блед като смъртник, а погледът му блуждаеше налудничаво. Сега държеше в ръката си пистолет и се оглеждаше из мостика, сякаш си търсеше мишена. Погледът му се спря върху Джау. Пистолетът трепна.
— Господине, май се свързахме с един от моите пилоти. — Беше абсолютна лъжа, но без очила Брюхел нямаше как да разбере.
— А? — дулото на пистолета се посниши. — Добре. Дръж връзката, Ксин. Инак и твойта глава ще падне.
Джау кимна, обърна се и се заигра яростно с мъртвите копчета.
Зад него търсеха инструкцията за насилствено отваряне на люка — трескаво, псувайки и некомпетентно. Най-накрая грохотът на изстрели го прекъсна. Посипалите се заряди затрещяха из мостика.
— По дяволите! Така няма да стане! — обади се Брюхел. Някакъв шкаф се отвори, но Джау продължаваше да не поглежда нагоре и да се старае с всички сили да изглежда ужасно зает. — Ето, пробвай с това. — Последва пауза, а после такъв взрив, че ушите им заглъхнаха. Божичко! Брюхел държи такава артилерия на капитанския мостик?
Триумфалните викове се чуваха едва-едва, заглушени от звънтенето в ушите му. После Брюхел кресна:
— Давай! Давай! Давай!
Джау извърна леко глава и огледа мостика зад себе си. Люкът беше все така затворен, но сега в него беше пробита нащърбена дупка. От нея излитаха разкривени късове метал и други, по-трудно определими боклуци.
А после Джау Ксин се оказа сам-самичък на мостика на „Ръката“. Той пое дълбоко дъх и се опита да разбере нещо от онова, което показваха мониторите. Ритцер Брюхел беше прав за едно. Дойде ред на неговата глава да падне.
Следата на реактора все още беше силна. Той погледна към извития хоризонт. Вече нямаше съмнение. Корабът бе долу, точно както показваше висотомерът на таблото — 80 хиляди метра. Чу грохота на помощните двигатели. Успях ли да се промъкна? Ако можеше да се ориентира и да включи някак си главния двигател… Но не, те не завиваха в правилната посока! Големият кораб се обръщаше към тяхното направление на полета със задницата напред. Вляво и вдясно от кърмата се виждаха части от външната обвивка на кораба — ъгловати паякообразни структури, пригодни за потоците от междузвездна плазма, но не и за атмосферата на планета. Сега ръбовете им светеха. Меки жълти и червени отблясъци играеха по тях и се изливаха като сияйни океански пръски. Най-острите ръбове светеха в бяло и се лющеха. Но помощните двигатели продължаваха да реват, сякаш избухваха малки взривове. Включен-изключен. Включен-изключен. Който и да управляваше пилотите му, той беше предприел извратен опит да поддържа ориентацията на „Ръката“. Без такъв прецизен контрол потокът покрай неправилната форма на корабния корпус щеше да ги изпрати на дълго падане — милион тона хардуер, разкъсан от сили, с каквито той изобщо не беше проектиран да се сблъска.