Сиянието на кърмата се превърна в разгръщаща се завеса от светлина, ясна само на няколкото места, където ударът не беше достатъчно силен, че да изпари черупката. Джау се върна в креслото си — ускорението нарастваше полека и неумолимо. Четиристотин мили-_g_, осемстотин. Но това ускорение не се дължеше на корабния двигател. Атмосферата на планетата правеше с тях каквото си иска.
После се разнесе нов звук… не боботенето на двигателите. Беше плътен тон, който се усилваше. От гърлото до външния корпус „Ръката“ се бе превърнала в огромна тръба на орган. Звукът минаваше във все по-нисък акорд, докато корабът се забиваше все по-надолу и все по-бавно. Сиянието на йонизацията затрепери и се стопи. Предсмъртната песен на „Ръката“ се издигна до кресчендо, и секна.
Джау съзерцаваше през задния илюминатор гледка, която би трябвало да е невъзможна. Ъгловатите структури на корпуса бяха загладени и разтопени от горещината. Но „Ръката“ тежеше един милион тона и пилотите я бяха държали точно ориентирана по време на падането — по-голямата част от огромната й маса беше оцеляла.
Приблизително стандартна гравитация го притискаше към креслото — но почти под прав ъгъл към по-предишното ускорение. Това беше планетарна гравитация. Сега „Ръката“ беше нещо като въздухоплавателен съд, бедствие, плъзгащо се по небето. Бяха на четиридесет хиляди метра височина и слизаха надолу с равномерна скорост от сто метра в секунда. Джау погледна бледия хоризонт, хребетите и ледените блокове, носещи се под него. Някои бяха високи по петстотин метра — ледът бе изтласкан нагоре от бавното замръзване на океанските дълбини. Зачука по клавиатурата, получи слаб знак на внимание от един пилот — късче нова информация. Щяха да отминат тази планинска редица и още три зад нея. Отвъд, близо до хоризонта, сенките бяха по-меки… Измамата на разстоянието, или може би сняг, натрупан върху назъбения лед.
Джау чу как бързата стрелба на Брюхеловия пистолет отекна из коридорите на кораба. Разнесоха се викове, после млъкнаха — и отново изстрелите, по-надалече. Сигурно всички люкове са запечатани. А Ритцер Брюхел ги пробиваше наред. В известен смисъл Пастирът беше прав: той контролираше материалния пласт. Можеше да стигне до оптиката на корпуса, да прекъсне връзката с L1. Можеше да „прекъсне връзката“ с всичко онова, което тукашните „умни глави“ продължаваха да тормозят…
Трийсет хиляди метра. Слабата слънчева светлина се отразяваше в леда, но нямаше никакви признаци на изкуствено осветление или градове. Спускаха се по средата на най-огромния океан на Паяците. „Ръката“ все още се справяше добре. Скоростта на спускане оставаше сто метра в секунда. Интуицията му, плюс няколко намека от таблото с данните за кораба му подсказваха, че ще се размажат в пейзажа със скорост, по-голяма от звуковата. Освен — енергията на реактора продължаваше да нараства — ако не можеха отново да включат главния двигател, и то точно в подходящия момент… трябваше да стане чудо. „Ръката“ беше толкова голяма, че долната й страна и „гърлото“ можеха да изиграят ролята на възглавница при сблъсъка и да се разкъсват километри наред, докато корабът се плъзга, като мостикът и обитаемите каюти остават непокътнати. Глупавите хвалби на Фам Тринли включваха и такова приключение.
Едно нещо беше сигурно: дори и да предоставеха пълен контрол на Джау в този миг и той да разчиташе на всичките си пилотски умения, нямаше начин да осъществи подобно кацане.
Бяха преминали зад последната планинска верига. Допълнителните двигатели се отклониха за кратко с един градус — насочваха ги, сякаш знаеха какво ги очаква занапред.
Времето на Ритцер Брюхел за убийства се беше свило до няколко секунди — Рита щеше да е в безопасност. Джау гледаше как изровената земя се издига към него. И тогава го връхлетя най-странното чувство — едновременно на ужас, триумф и свобода.
— Много закъсня, Ритцер. Просто много закъсня.
60.
Белга Ъндървил рядко беше виждала толкова силни емоции, предизвикани от едни и същи събития за едни и същи хора. Техниците на Колдхейвън трябваше да празнуват, докато, вълна след вълна, техните ракети-прехващачи с голям радиус на действие улучваха ракетите на Сродниците, а стотици други вражи снаряди се взривяваха или не успяваха да достигнат целта си заради друго. Шансовете за успех приближаваха деветдесет и девет процента, което означаваше, че трийсет живи ядрени бойни глави могат да достигнат територията на Съглашението. Това беше разликата между унищожението и простото изолирано бедствие… и техниците дъвчеха ръцете си, с които се хранят, докато се мъчеха да спрат тези последни, разпръснати заплахи.