Колдхейвън обикаляше своята редица от служители. Един от хората на Лайтхил, ефрейтор, роден извън фазата, вървеше до него. Генералът се вкопчваше във всяка дума на Рапса Лайтхил и се грижеше неговите хора да се възползват от всички нови разузнавателни данни, изсипващи се на екраните им. Белга се дръпна назад. Не можеше да направи нищо, освен да се пречка. Виктъри Лайтхил беше потънала в някакъв смахнат разговор с пришълците — всеки няколко изречения бяха прекъсвани от дълги паузи, време за странични разговори с брат й и хората на Колдхейвън. Тя млъкна изчаквателно и лекичко се усмихна на Белга.
Белга й махна незабележимо в отговор. Това хлапе не беше съвсем същото като майка си — освен, може би, когато беше важно.
После телефонът на Лайтхил отново оживя — някой сътрудник относително наблизо?
— Да, добре. Ще пратим нашите хора там. След пет часа, може би… Татко, пак сме на линия. Чудовище номер пет играе честно. Беше прав за него. Татко?… Брент, пак го загубихме! Не биваше да става точно сега… Брент!
Хеликоптерът на Рачнер беше спрял зигзагообразния си, уклончив ход, но не и преди Тракт напълно да се обърка. Сега машината летеше ниско и бързо над високото плато, сякаш не се боеше, че врагът може да я наблюдава отгоре. Пътник на собствената си пилотска стойка, Тракт гледаше небесното представление удивен, като хипнотизиран, и само донякъде чуваше несвързаното мърморене на Шерканер Ъндърхил и странните светлини от игралния му шлем.
Вълните от противоракетни снаряди отдавна бяха утихнали, но по целия хоризонт свидетелствата за тяхната мисия огряваха небето. Поне се защитихме.
Тембърът на роторния шум се промени и накара Тракт да откъсне поглед от ужасните далечни гледки. Хеликоптерът се плъзгаше надолу през мрака. Той засенчи очите си от небесните светлини и видя, че се отправят към площадка за кацане върху една голяма гола скала — отвсякъде ги обкръжаваха хълмове и лед.
Кацнаха тежко и турбините забавиха темпо, докато роторите не започнаха да се въртят достатъчно бавно, че да се виждат. В кабината беше тихо. Дървеницата-водач се размърда и настоятелно забута вратата до Ъндърхил.
— Не го пускайте навън, господине. Ако го загубим тук, така и ще си остане изгубен.
Главата на Ъндърхил се олюля колебливо. Той изключи шлема — светлинките му трепнаха и угаснаха. Потупа буболечката и закопча отворите в дрехата си.
— Всичко е наред, полковник. Всичко свърши. Разбирате ли, победихме.
Приказките на стареца си бяха все тъй несвързани. Но Тракт започваше да разбира: в унес или не, Ъндърхил беше спасил света.
— Какво стана, господине? — попита тихо той. — Пришълци-чудовища са контролирали мрежите ни… и вие сте овладели чудовищата?
Старото, познато кискане.
— Нещо такова. Проблемът беше, че те не всички са чудовища. Някои са и умни, и добри… и ние, с нашите отделни планове, за малко не се изпотрепахме един друг. Ужасно скъпо ни излезе, докато поправим грешката. — Умълча се за секунда. Главата му трепереше. — Всичко ще е наред, обаче… точно сега не мога да виждам много-много. — Лъчът-убиец на пришълците се беше стоварил право върху главата му. Мехурите по очите на Ъндърхил се разрастваха — всепроникваща, кадифена мъгла. — Може би ще ми отделиш малко време и ще ми кажеш какво виждаш ти. — Паякът посочи към небето.
Рачнер прилепи най-здравите си очи на южния прозорец. Планинските хребети скриваха част от гледката, но им оставаха още сто градуса хоризонт.
— Стотици ядрени заряди, господине, сияещи светлини в небето. Според мен това са нашите прехващачи — много са далече.
— Ха. Горките Нишнимор и Хрунк… когато вървяхме в Мрака, видяхме нещо подобно. Макар че тогава беше много по-студено. — Дървеницата-водач бе успяла да намери цаката на вратата. Тя я открехна и бавна струя мразовит въздух се процеди в кабината.