— Господине… — Рачнер се заоплаква от течението.
— Всичко е наред. Няма да останеш дълго тук. Какво друго виждаш?
— Сияние, което се разпространява от удара. Предполагам, че е от йонизацията в магнитните петна. И… — гласът на Рач заседна в гърлото. Имаше и други неща, и той ги позна. — Следи от ново влизане, господине. Десетки. Минават над нас и водят на изток. — Рач беше виждал подобни неща при тестовете на Въздушната отбрана. Когато бойните глави най-после се спуснеха в атмосферата, оставяха подире си следи, сияещи в дванайсет цвята. Дори и по време на изпитанията гледката беше ужасна — острите ръце на дух-тарант, нападащи от небето. Дузина следи, идваха и още. Хиляди ракети бяха спрени, но остатъкът можеше да разруши градове.
— Не се тревожи — чу се тихият глас на Ъндърхил откъм сляпата страна на Тракт. — Моите приятели-пришълци са се погрижили за тях. Сега тези бойни глави са трупове — няколко тона радиоактивен боклук. Няма да е много забавно, ако някоя те тупне по главата, но инак не са никаква заплаха.
Рачнер се обърна и нервно проследи дирите в небето. Моите приятели-пришълци са се погрижили за тях.
— Какво представляват всъщност чудовищата, Шерканер? Можем ли да им се доверим?
— Хе! Да им се доверим? Що за въпрос от един офицер от Разузнаването! Моят генерал никога не им повярва — на никого от тях. Изучавам човеците вече почти двайсет години, Рачнер. Те пътуват из космоса от стотици поколения. Толкова много са видели, толкова много са направили… горките смотаняци си мислят, че знаят кое е невъзможно. Свободни са да летят сред звездите, но въображението им е затворено в клетка, която те дори не виждат.
Сияйните ивици бяха изчезнали от небето. Повечето избледняваха до тъмночервено или до невидимост. Две се срещнаха в една точка на хоризонта — вероятно космодрумът на Високата Екватория. Тракт стаи дъх и зачака.
Зад него Ъндърхил каза нещо като „Ах, скъпата Виктъри“ и после млъкна.
Тракт впери напрегнат поглед на север. Ако бойните глави все още бяха активни, взривът щеше да се види и отвъд хоризонта. Десет секунди. Трийсет. Тишина и студ. А на север — само сиянието на звездите.
— Прав сте, господине. Остатъците са само падащи боклуци. Аз… — Рачнер се обърна. Изведнъж беше усетил колко студено е станало в кабината.
Ъндърхил го нямаше.
Тракт се метна през кабината към полуотворената врата.
— Господине! Шерканер! — той се втурна по външната стълба, като въртеше глава и се опитваше да мерне другия. Въздухът беше неподвижен, но толкова студен, че направо режеше. Без загрят дихател само за минути дробовете му щяха да изгорят.
Ето го! На десетина метра от хеликоптера, в сянката на звездите и небесното сияние — две тъмночервени петна. Ъндърхил бавно куцукаше зад Мобиай. Дървеницата-водач го дърпаше внимателно напред, преди всяка стъпка опипваше склона с дългите си ръце. Това бе инстинктивното поведение на животно в безнадежден мраз, което до последно се опитва да намери свястно убежище. Тук, някъде в никъдето, буболечката нямаше шанс. След по-малко от час тя и нейният господар щяха да са мъртви, а тъканите им — изсъхнали.
Тракт се втурна по стълбите, крещейки след Ъндърхил. Над него витлата на хеликоптера започнаха да се въртят по-бързо. Тракт се сви под мразовития вихър. Щом турбините ускориха темпо и витлата започнаха да повдигат машината, той се обърна и се вмъкна в кабината. Задумка по автопилота и занатиска всички копчета за изключване.
Нямаше значение. Турбините достигнаха нужната подемна сила и хеликоптерът се издигна. Погледна за последно сенките, скрили Шерканер Ъндърхил. После машината зави на изток и гледката се изгуби зад гърба му.
61.
Пробивите в малки обеми обикновено бяха фатални. С бързо и рязко действие Едит от телохранителите на Томас Нау, без да иска, го спаси. Щом корпусът се стопи, Тунг отпусна ремъците си и се метна към люка. Течението повлече всички, но Тунг беше във въздуха и най-близо до дупката. Той се заби с главата напред в разтопената стена и вакуумът го всмука до хълбоците.
Киви някак си бе успяла да остане на място до смачкания люк на таксито. Беше успяла да отвори шлюза на L1-A. Обърна се, сграбчи баща си и го натика в люка. Всичко това — само с едно гладко движение, почти като в танц. Нау още не бе успял да реагира, когато тя се обърна втори път, заклещи крака си в една от примките на стената, пресегна се и го сграбчи за ръкава с върховете на пръстите си. Дръпна го лекичко и щом той се приближи, го награби и го избута навън.