В безопасност. А само преди пет секунди все едно бях мъртъв. Изтичащият въздух съскаше силно. Повреденият пръстен за скачване щеше да гръмне след секунда.
Киви се дръпна от шлюза.
— Ще подбера Марли и Цирет.
— Да! — Нау се върна при отвора и се прокле, че в хаоса е загубил лъчевия си пистолет. Погледна в таксито. Единият му телохранител явно беше мъртъв — краката на Тунг дори не трепваха. Марли вероятно също беше мъртъв — със сигурност вече нямаше живот за него, макар Киви да се мъчеше да освободи и него, и Цирет. Само след секунда щеше да ги измъкне също толкова бързо и ефикасно, както измъкна тях двамата с Али Лин. Киви представляваше опасност и това беше последната му сигурна възможност да я премахне.
Нау бутна капака. Той се завъртя гладко под натиска на въздушните потоци и се захлопна с оглушителен трясък. Пръстите му затанцуваха по бутоните за достъп — набра кода за аварийно изхвърляне. От другата страна на стената се чу „Уумпф!“ от избухването на изгорелите газове, дрънченето на метал върху метал. Нау си представи как обезвъздушеното такси се издига над люка. Нека Фам Нувен се упражнява в прицел по мъртвите.
Налягането в шлюза бързо нарасна до нормалното. Нау открехна вътрешния капак и набута Али Лин в коридора зад него. Старецът мрънкаше в унес. Поне беше спрял да кърви. Недей да ми умираш, по дяволите! В момента Али представляваше безполезно месо, но в дългосрочна перспектива беше съкровище. И без да го изгуби, всичко щеше да му излезе доста скъпо.
Той бавно забута Али по дългия коридор. Стените наоколо бяха от зелена пластмаса. Това беше куполът на охраната на борда на „Общо благо“. Изкривената му форма там имаше смисъл — днес стойността му се определяше от монолитната конструкция и защитата — няколко метра сплави с точката на топене на тунгстена. Цялата огнева мощ на Фам Нувен не можеше да го вкара тук.
Преди няколко дни този купол приютяваше повечето оцелели оръжия в системата на Изчезващата. Сега беше почти празен — изпразнен, за да подкрепи мисията на „Невидимата ръка“. Нямаше значение. Нау се беше погрижил много внимателно да останат достатъчно ядрени заряди. При необходимост можеше да поиграе на старата-престара игра на справяне с тоталната гибел.
А какво можеше да се спаси? Имаше съвсем смътна идея докъде се простира контролът на Фам Нувен. За миг Нау се поколеба. Цял живот бе изучавал подобни хора и сега се изправяше срещу такъв. Но ако победя, аз ще съм много повече от него. Трябваше да се свършат дузина неща, а разполагаше само със секунда. Нау пусна Али да пада свободно в микрогравитацията на канарата. До вратата имаше закачени комуникатор и локални очила. Той ги грабна и даде няколко кратки нареждания. Тук автоматиката беше примитивна, но щеше да свърши работа. Сега виждаше извън купола. Пивницата на Търговците беше отвъд хоризонта му, нямаше движение на таксита, нито фигури в скафандри, които да се приближават по външната повърхност.
Гмурна се в откритото пространство и извади от стойката му малко торпедо, флагчето в периферията на зрението му показа, че е успял да се свърже с Хамърфест. Пръстените изчезнаха и в ухото му прозвуча гласът на Фам:
— Нау?
— Уцели от първия път! — Нау плъзна снаряда към тръбата за изстрелване, която Кал Омо беше инсталирал само преди трийсет и пет дни. Тогава му изглеждаше като налудничава предпазна мярка. Сега беше последният му шанс.
— Време е да се предадеш, Пастирю. Моите сили контролират цялото пространство на L1. Ние…
Гласът на Фам бе изпълнен с тиха увереност — нямаше нищо общо с реването на стария Фам Тринли. Нау си представяше как този глас завладява обикновените хора, как ги води. Но и самият Томас Нау беше професионалист. И не се притесни да го прекъсне:
— Точно обратното, господине. В мои ръце е единствената сила, която си струва вниманието. — Той докосна панела до тръбата за изстрелване. „Бух!“ — сгъстеният въздух отнесе горния капак и разчисти снега. — Програмирах и заредих тактическо ядрено оръжие. Мишената е отсекът на Търговците. Оръжието е за специална цел, но съм сигурен, че е достатъчно.
— Не можете да го направите, Пастирю. Там има триста души от вашите собствени хора.
Нау се разсмя тихо.
— О, мога, мога. Много ще изгубя, но разполагам с още хора в летаргичен сън. Аз… Вие наистина ли сте Фам Нувен? — въпросът му се изплъзна почти неволно.