Последва пауза, и когато Нувен заговори, прозвуча разсеяно.
— Да.
И с всичко се оправяш сам, а? Връзваше се. Обикновен заговор би бил разкрит още преди години. Бяха само Фам и Езр Вин — още от самото начало. Като сам човек, който тегли каруца през цял континент, Нувен бе упорствал, почти бе постигнал победа.
— За мен е чест да се запозная с вас, господине. Много години съм ви изучавал. — Докато говореше, Нау прегледа диагностичните данни на торпедото. Гледаше право по релсата за изстрелване — тръбата беше чиста. — Може би единствената ви грешка е, че не сте разбрали напълно нравите на Пастирите. Разбирате ли, Пастирите са се появили в резултат на бедствие. Това е нашата вътрешна сила, нашето предимство. Ако унищожа отсека, това ще е огромно препятствие за операция L1. Но личното ми положение ще се подобри. Ще продължа да разполагам с L1. Ще продължа да разполагам с голяма част от „умните глави“. Ще продължа да разполагам с „Невидимата ръка“ — той извърна поглед от тръбата. Погледна складовете за оборудване, останалите снаряди — можеше да се наложи да гръмне и Купола на Хамърфест. Това не влизаше дори в най-крайните планове в случай на бедствие. Може би имаше някакъв начин да го направи така, че част от „умните глави“ да останат живи. Друга част от ума му изчака любопитно какво ще каже Фам Нувен. Дали ще се спотаи, като обикновен човек, или притежаваше сърце на истински Пастир? Този въпрос беше същността на моралната слабост на Фам Нувен.
Нещо рязко издрънча и отекна в купола. Али Лин се беше изгубил от погледа му някъде в долния край. Може би вътрешния вход? Това беше в най-ниската част на купола. Нау тихо се запридвижва покрай ръба на стръмния улей.
Гласът на Фам Нувен се чуваше слабо през шумотевицата:
— Грешиш, Пастирю. Ти не разполагаш с… — Нау прекъсна аудиовръзката със замах и бавно се запридвижва напред. Насочи ръчно фиксираните камери в помещението. Нищо. Примитивната автоматика беше и спасение, и напаст. Добре. Оръжия. Тук имаше ли нещо по-малко от ядрена бомба? Базата данни не беше пригодена за подобни дреболии. Остави каталога да се изрежда в очилата му и се приближи до стената — все още отдолу не можеха да го видят. Дрънченето и трясъците продължаваха. О, това бяха сервомеханизмите на езерото, тракането им идваше по тунела! Тупурдията беше доста голяма за тайно проникване.
Чакащият в засада — какъвто се оказа — изплува пред очите му.
— А, господин Вин. Мислех си, че отдавна сте се удавил.
Всъщност Вин изглеждаше полуприпаднал, лицето му белееше като платно. Раните от лъчевия пистолет не се виждаха никакви. Не — откраднал е един от скафандрите ми! Дрехата беше чиста и идеално изпъната — но дясната ръка беше леко извита, тромава. Вин беше прихванал леко Али през дясното рамо. Погледна Нау и като че омразата проясни мислите му.
Но в долната част на купола нямаше други натрапници. Нау беше прегледал изцяло каталога — точно в шкафа зад него имаше три лъчеви пистолета! Нау въздъхна облекчено и се усмихна на Търговеца:
— Добре се справихте, господин Вин. — Няколко секунди разлика, и Вин щеше да пристигне тук първи и да му устрои истинска засада. Вместо това… човекът се появи невъоръжен, еднорък, слаб като коте. А Томас Нау стоеше между него и пистолетите. — Боя се, че нямам време за приказки. Дръпнете се от Али, моля — говореше меко, но не откъсваше очи от двамата. Лявата му ръка посегна да отвори шкафа. Може би спокойният тон щеше да окаже въздействие на Вин, за да го застреля чисто.
— Томас!
Киви беше застанала над тях, на входа на купола.
Отначало Нау просто се опули насреща й. От носа й течеше кръв. Дантелената й рокля беше разкъсана и изцапана. Но беше жива. Ударът сигурно бе затворил люка на таксито. Ако таксито си беше на мястото, охранителната система на шлюза нямаше да се задейства наново — и тя някак си бе успяла да се промъкне обратно вътре.
— Попаднахме в капан, Томас. Шлюзът се оказа дефектен.
— О, да! — болката в гласа на Нау беше напълно искрена. — Затръшна се и чух как въздухът изтича. Бях… бях толкова сигурен, че си мъртва.
Киви се спусна от тавана и закачи тялото на Рей Цирет на една стенна стойка. Телохранителят можеше и да е жив, но съвсем явно в момента не вършеше никаква работа.
— Съжалявам, Томас. Не можах да спася Марли. — Тя се приближи да го прегърне, но в жеста й имаше нещо предпазливо. — С кого разговаряш? — После видя Вин и Али. — Езр?