Един път да извади късмет! Вин ставаше идеално, дрехата му беше оплескана като престилка на касапин с кръвта на Али. Зад Вин се носеха трясъците от разрушения парк. Гласът на търговеца беше задъхан и пресипнал.
— Завладяхме L1, Киви. Освен на неколцина от главорезите на Нау, не сме навредили на никого — и това, когато собственият й баща кървеше в ръцете му! — Нау те използва както винаги. Само че този път ще убие всички ни. Огледай се! Той смята да изстреля бомба по убежището.
— Аз… — но Киви наистина се огледа и на Нау не му хареса онова, което видя в нейните очи.
— Киви — повика я той. — Погледни ме. Изправени сме срещу същата група, която стоеше зад Джими Дием.
— Ти уби Джими! — изкрещя Вин.
Киви избърса кръвта от носа си в белия плат на ръкава си. За миг изглеждаше много малка и объркана, както когато за първи път я беше обладал. Тя захвана крака си в една дръжка на стената и се обърна към него — мислеше. Налагаше се някак да спечели време, само шепа секунди.
— Киви, помисли си кой ти го казва — Нау посочи Вин и Али Лин. Поемаше ужасен риск, това беше отчаяна манипулация. Но подейства! Тя се поизвърна и погледът й се измести от него. Той мушна ръка в шкафа и напипа дръжката на лъчев пистолет.
— Киви, помисли си кой ти го казва — Нау посочи Езр и Али Лин. Горката Киви се извърна да погледне. Зад нея Езр забеляза как по лицето на Томас трепна усмивка.
— Познаваш Езр. Той се опита да убие баща ти в Северната лапа — мислеше, че ще може да се добере до мен чрез Али. Ако имаше нож, досега да е пробол баща ти. Знаеш какъв садист е Езр Вин. Помниш как те преби — помниш и как те носех после на ръце.
Думите бяха предназначени за Киви, но удряха Езр Вин като стенобойни тарани — ужасни истини, смесени със смъртоносни лъжи.
Киви остана неподвижна за миг. Но сега юмруците й бяха стиснати. Раменете й сякаш бяха превити от някакво страховито напрежение. И Езр си помисли: Нау ще победи, и то заради мен. Оттласна сивотата, която като че се опитваше да го погълне от всички страни, и направи последен опит:
— Не заради мен, Киви. Заради всички други. Заради майка ти. Моля те. Нау те лъже четирийсет години. Когато научиш истината, прочиства мозъка ти. Отново и отново. И ти никога нищо не си спомняш.
По лицето на Киви се изписа прозрение — и чист ужас.
— Този път ще запомня! — Тя се обърна тъкмо когато Нау измъкваше нещо от шкафа отзад. Лакътят й се вряза в гърдите му. Звукът беше като от прекършени клони — Нау се блъсна в шкафа и излетя навън, в откритото пространство на купола. След него полетя пистолет. Нау се метна към оръжието, но само сантиметри не му достигнаха, а нямаше от какво да се оттласне във въздуха.
Киви се изправи на стената, изпъна се и грабна пистолета. Насочи дулото към главата на Пастира.
Нау бавно падаше. Изви се, за да вижда Киви. Отвори уста — устата, която разполагаше с убедителни лъжи за всички случаи.
— Киви, не можеш… — подхвана той и в този миг вероятно забеляза погледа й. Арогантността на Нау, мазната, хладна арогантност, която Езр бе наблюдавал половин живот, изведнъж се стопи. Гласът му премина в шепот — Не, не!
Главата и раменете на Киви трепереха, но думите й бяха твърди като камък.
— Помня. — Тя премести дулото от лицето на Нау надолу, под кръста му… натисна продължително спусъка. Ревът на Нау премина в писък, който секна, щом лъчът го завъртя и порази главата му.
62.
Всичко беше много мрачно и после грейна светлина. Тя се издигна към нея. Коя съм? Отговорът дойде бързо, на гребена на вълната от ужас. Анне Рейнолт.
Спомени. Скривалището в планините. Последните дни на криеницата — нашествениците на Балакреа намираха всички нейни пещери. Предателят, разобличен твърде късно. Последните от хората й, нападнати в засада от въздуха. Застанала на хълма, обкръжена от балакрейска броня. Вонята на изгорена плът беше силна дори и в хладния утринен въздух, но врагът спря стрелбата. Бяха я заловили жива.
— Анне? — гласът беше мек, загрижен. Гласът на мъчител, който я подготвя за още по-голям ужас. — Анне?
Отвори очи. Около нея се извисяваха уредите за изтезания на Балакреа — съвсем по краищата на периферното й зрение. Точно този ужас очакваше — освен това, че се намираха в безтегловност. От петнайсет години те притежават нашите градове. Защо са ме закарали в космоса?