Езр преглътна. Спомни си твърденията на Новородените, че обществото винаги е зависело от хора, които „нямат собствен живот“. Но…
— Триксия Бонзол е цел, която си заслужава, Фам.
— Съгласен съм. Но ти говориш за твърде висока цена — да чакаш цял живот нещо, което може и никога да не се случи. — Той млъкна и килна глава на една страна. — Направо е срамота, че не си фокусиран с вируса на Новородените — тогава по-лесно щяхме да те оправим! Триксия ти е такава фиксидея, че не виждаш какво става около тебе, не можеш да видиш, че нараняваш хора, нито пък онази, която би могла да те обича.
— Ъъ… Коя?
— Я се замисли, Езр. Кой проектира системата за стабилност на диамантените скали? Кой убеди Нау да поотпусне примката? Кой направи така, че да е възможно съществуването на пивницата на Бени и фермите на Гонле? И то въпреки постоянните прочиствания на мозъка? Кой ти отърва задника, когато най-накрая стана напечено?
— О… — думата излезе тихо, засрамено. — Киви… Киви е свестен човек.
Истински гняв заля лицето на Фам — за първи път го виждаше такъв от падането на Томас Нау насам.
— Събуди се, дявол те взел!
— Искам да кажа, тя е умна, и храбра, и…
— Да, да, да! Всъщност, тя е истински гений почти във всяка област, мътните да го вземат! Виждал съм само един-двама като нея през целия си живот!
— Аз…
— Езр, не вярвам да си нравствен идиот, иначе сега изобщо нямаше да разговарям с тебе и със сигурност не бих ти приказвал за Киви. Но събуди се най-сетне! Трябваше да си го забелязал още преди години — но беше прекалено съсредоточен в Триксия и в собственото си чувство за вина. А сега Киви те чака, но без особени надежди, защото е толкова благородна, че уважава твоите чувства към Триксия. Помисли си как се държи, откакто се отървахме от Нау.
— Тя участва във всичко… Май всеки ден се виждаме. — Той пое дълбоко дъх. Това наистина беше като дефокусиране — да виждаш онова, което си виждал и преди, но по съвсем нов начин. Вярно беше — той зависеше от Киви даже повече, отколкото от Фам или Анне. Но тя носеше свое собствено бреме. Спомни си изражението й, когато поздрави Флория Перес. Видя усмивката й, когато тя се радваше на неговия „щастлив завършек“. Странно беше да те е срам заради нещо, от което си нямал никаква представа само преди миг. — Толкова съжалявам… Аз просто… Не ми беше хрумвало!
Фам се отпусна на стола.
— Тъкмо на това се надявах, Езр. И двамата го имаме този малък проблем — скъпи сме на високите принципи и сме евтини на простото човешко разбиране. Трябва да поработим върху това. Преди секунда те похвалих и не беше лъжа. Но ако си говорим честно — чудото е Киви.
За миг Езр съвсем онемя. Някой преподреждаше бъдещето в душата му. Триксия, мечтата на половин живот, се изплъзваше…
— Трябва да помисля.
— Помисли. Но поговори с Киви, става ли? И двамата се криете зад стени. Направо ще се смаеш какво може да излезе от един прост откровен разговор.
Още една идея, която блесна като ново слънце. Просто да поговори с Киви за това.
— Ще поговоря… Непременно!
66.
Времето минаваше, но Арахна още дълго щеше да изстива. Последните сухи урагани продължаваха да вилнеят по средните височини, все по-близо до световния екватор.
Флайерът им нямаше крила, нито пък джетове или ракети. Той се спусна по балистична дъга, забави ход и леко кацна върху голата скала на високото плато.
От него излязоха две фигури в скафандри — едната висока и стройна, другата ниска, с крайници, разперени във всички посоки.
Майор Виктъри Лайтхил потупа по земята с върховете на ръцете си.
— Нямаме късмет — тук няма снежна покривка. Нито дири, които да можем да проследим. — Тя махна към скалистия склон на няколко десетки метра от тях. Там имаше сняг — навял в процепите, там, където в момента беше завет. Той блещукаше, призрачно червеникав в слънчевите лъчи. — А там, където има сняг, вятърът вечно го носи насам-натам. Усещаш ли полъха?