— Мислиш ли… мислиш ли, че някога ще го намерим, Виктъри? — през повечето й години във Фокус Шерканер Ъндърхил беше центърът на вселената за Триксия Бонзол. Едва забелязваше стотиците предани посещения на Анне Рейнолт и на Езр, но Шерканер Ъндърхил беше истински. Спомняше си стария паяк, който имаше нужда от дървеница-водач, за да не обикаля в кръгове. Колко ли далече бе отишъл?
Виктъри се умълча. Беше се изкачила няколко метра по-нагоре по склона и ровичкаше под една издатина. Като всички от нейната раса, и тя беше по-добра от човеците в скалното катерене.
— Рано или късно, да. Знаем, че не е на повърхността. Може би… Според мен Мобиай е извадил късмет и е намерил дупка, по-дълбока от няколко метра. Но дори и това не става за убежище. Тялото на татко щеше бързо да изсъхне до смърт. — Тя се измъкна изпод скалата. — Странна работа. Когато Планът се разпадаше, си мислех, че сме загубили мама, а татко можем да спасим. Но сега… Знаеш ли, че човеците току-що направиха нови сонограми от дъното на Далечния юг? Бомбите на Сродниците са разрушили Парламента и най-горните пластове. Под тях има милиони тонове раздробени скали — но има и открито пространство, останките от суперубежището на южаните. Ако мама и Хрунк са успели да стигнат живи в някоя от тези…
Триксия се намръщи — беше видяла новината.
— Но докладът твърди, че да се копае е твърде опасно, че така просто ще се разрушат отворените пространства. — А когато Новото слънце изгрее, тези милиони тонове скала без съмнение ще се срутят върху убежището.
— Да, но ние имаме време да планираме всичко. Ще подобрим човешките екскавационни технологии. Може би ще можем да влезем там от много по-далеч, да прокопаем тунели на много голяма дълбочина, като поддържаме равновесието с каворит. Някой ден, преди Новото слънце да изгрее, ще разберем какво има в тези суперубежища. И ако мама и Хрунк са там долу, ще ги спасим.
Запътиха се на север покрай могилата. Дори и това да беше хълмът, където Шерканер бе изоставил Тракт, бяха доста далеч от мястото, където вероятно се бе приземил Рачнер. И все пак Виктъри надничаше във всяка пролука.
Триксия не можеше да я догони. Тя се изправи и се огледа към далечината. Небето над южния хоризонт сияеше, сякаш долу светеше град. И почти беше така. Старите ракетни бази ги нямаше, но сега светът бе намерил по-добър начин да използва високото плато. Мини, в които добиваха каворит. Компании от целия пробуждащ се свят се бяха юрнали насам. От орбита се виждаха огромните кариери, простиращи се от мястото на първоначалната операция на Сродниците на хиляди мили по ширналата се пустош. Тук сега работеха един милион Паяци. Дори и никога да не изобретяха начин за синтезиране на вълшебното вещество, каворитът щеше да предизвика революция в местните космически полети и отчасти да компенсира липсата на други небесни тела в тази слънчева система.
Виктъри сякаш забеляза, че Триксия забави крачка. Паякът намери един кръгъл балван, скрит на завет, и се настани върху него. Триксия приседна до нея, доволна, че се изравняват. По равнините в южна посока виждаха стотици могили — всяка от тях можеше да е последният подслон на Шерканер. Но в небесното сияние отвъд хоризонта искрици светлина бавно пълзяха нагоре — антигравитационните товарни кораби издигаха товари в небето. В цялата човешка история антигравитацията беше една от Изгубените илюзии. А ето — съществуваше.
Вики доста време не промълви нито дума. Човек, непознаващ Паяците, би си помислил, че тя спи. Но Триксия виждаше издайническите движения на ръцете, с които се храни и чуваше плач — за това не й беше нужен превод. Понякога Вики беше такава — отхвърляше образа, който поддържаше пред своя екип, пред Белга Ъндървил и пришълците от космоса. Малката Виктъри се беше справила много добре, почти също толкова добре, колкото и майка й би го направила — Триксия беше сигурна в това. Тя доведе Великото разузнаване на своите родители до заключителния триумф. В очилата си Триксия виждаше десетина настоятелни обаждания за майор Лайтхил. Час или два в самота — понастоящем Виктъри можеше да си отдели само толкова. Освен Брент, Триксия вероятно беше единствената, която знаеше за вътрешните съмнения на Виктъри Лайтхил.
Изчезващата се издигна в небето и завъртя сенките по изровената земя. Това беше най-топлото време във Високата екватория за двеста години напред, но най-доброто, което звездата можеше да постигне, беше да издигне мека мъгла от изпарения.