— Надявам се на най-хубавото, Триксия. Генералът и татко — и двамата са такива умници! Не може и двамата да са мъртви. Но те… и аз… трябваше да осъществят много трудни неща. Хората, които ни се доверяваха, загинаха.
— Беше война, Виктъри. Срещу Педуре, срещу Новородените. — Това си казваше и Триксия, когато си мислеше за Ксопи Ренг.
— Да. И тези, които оцеляха, се справят добре. Дори и Рачнер Тракт. Той няма да се върне в кралската служба. Чувства се предаден. И беше предаден. Но той сега е горе с Джирлиб и Диди — тя посочи към L1. — Става нещо като паешки Чуенг Хо. — Тя млъкна, после рязко плесна по камъка, на който седеше. Триксия чуваше, че истинският й глас е гневен, отбранителен. — По дяволите, мама беше добър генерал! Аз никога не бих сторила онова, което направи тя — наследила съм твърде много черти на татко. И в първите години се получаваше — съчетанието от неговия гений и нейния даваше в резултат още по-голям гений. Но им ставаше все по-трудно и по-трудно да прикриват контраразузнаването. Видеомантията беше страхотен параван — тя ни позволяваше да разполагаме с независим хардуер и секретен поток от данни под носа на човеците. Но ако бяхме допуснали дори и една-единствена грешка, ако човеците се бяха досетили, можеха да убият всички ни. Тази мъка разяде сърцето на мама.
Ръцете, с които се хранеше, се замятаха без посока, чу се сподавено съскане. Виктъри ридаеше.
— Само се надявам да е казала на Хрункнер. Той беше най-верният приятел, който някога сме имали. Обичаше ни, макар и да ни смяташе за рожби на извращение. Но мама така и не можа да го приеме. Тя искаше твърде много от чичо Хрунк, и когато той така и не се промени, тя…
Триксия плъзна ръка по средата на гърба й. Това беше най-близкия жест до прегръдката с много ръце, достъпен за човека.
— Знаеш колко много искаше татко да каже на Хрунк за контраразузнаването. Последния път в Принстън двамата с татко си мислехме, че ако успеем, и мама ще се включи. Но не. Генералът… не умееше да прощава. Но накрая… ами, тя поиска точно Хрунк да я придружи до Далечния юг. Щом му се е доверила за това, без съмнение би му разказала и останалото. Нали? Щеше да му каже, че не всичко е било напразно.
Епилог
Седем години по-късно…
Светът на Паяците си имаше луна — диамантената скала на L1 беше прикрепена на синхронна орбита около географската дължина Принстън. Според критериите на повечето обитаеми светове тази луна беше направо жалка — едва се виждаше от земята. На четирийсет хиляди километра разстояние канарата от лед и диаманти блещукаше мъждиво в светлината на звездите и на слънцето. И все пак напомняше на половината свят, че вселената не е онова, което са си мислели.
Напред и назад от канарата се простираше наниз от мънички звездички-мъниста, които с всяка година ставаха все по-ярки: лагерите и фабриките на Паяците. В началото те бяха най-примитивните конструкции, летели някога в космоса — евтини, прекалено големи и прекалено населени, носещи се на крила от каворит. Но Паяците се учеха бързо и добре…
В Големия лагер на Арахна и преди бяха провеждани държавни приеми. За отпътуването на флотата към Триланд самият крал беше долетял на орбита. Флотата се състоеше от четири кораба, подновени от капиталната индустрия на неговата империя и на целия свят. И с нея пътуваха не само Чуенг Хо, жители на Триланд и Новородени. На борда имаше и двеста Паяка, предвождани от Джирлиб Лайтхил и Рачнер Тракт. Те за първи път използваха подобрените рам-двигатели и апаратурата за летаргичен сън. Още по-важно, у тях бяха ключовете към шифрованите знания, излъчени на светлинни години разстояние към Триланд и Канбера.
Почти десет хиляди паяка се бяха издигнали в космоса по случай това заминаване — Кралят летеше с един от първите фериботи — притежание на цяла Арахна, и този „прием“ се проточи повече от 300 Ксек. Оттогава насам близкото космическо пространство около Арахна беше населено повече с паяци, отколкото с хора.
Според Фам Нувен така е редно и да бъде. Цивилизациите на Клиентите трябва да доминират в територията около техните планети. По дяволите, за Чуенг Хо това беше най-важната функция на местните — да строят докове, където корабите да могат да бъдат ремонтирани и подновявани, да предоставят пазари, които превръщаха преодоляването на междузвездни разстояния в доходоносно занимание.
За това второ заминаване Големият лагер беше почти толкова претъпкан, колкото и за Сбогуването със заминаващите на Триланд, но самият прием беше много по-малък — за десет-петнайсет души. Фам знаеше, че Езр, Киви, Триксия и Вики бяха уредили приемът да се проведе в достатъчно тесен кръг, че хората да могат да разговарят и да се изслушват. Може би за последен път толкова много от оцелелите играчи се събираха на едно място.