— Ха! — възкликна Анне. — Според мен „Награда за новородените“ е много по-подходящо име. Като победим, тогава го прекръсти на „Дивата гъска“!
Вече сервираха първото основно ястие и на Фам не му се удаде да й отговори. Вместо това той демонстрира на останалите как можеш да напъхаш половин литър вино обратно в колбата, без да пролееш и капчица. Усмихна се на себе си. Дори и другите Чуенг Хо не бяха виждали подобно нещо. Това беше само едно от предимствата да си пътувал много.
Банкетът продължи доста Ксек. Имаха време да разговарят за много неща, да си спомнят къде са били и за приятелите, загинали, за да е възможно настоящето. Но най-голямата изненада дойде чак накрая, когато Анне изтъкна нещо, за което не се беше досетил никой от Паяците, дори и Виктъри Лайтхил.
По време на вечерята Анне се поотпусна. Фам знаеше, че събраните на едно място хора все още я изнервят. Тя можеше да играе почти всякакви роли, но притежаваше вътрешна плахост, която невинаги проличаваше, освен когато беше откровена.
Беше се научила да се доверява на тези хора — докато темата на разговора засягаше какво може да направи с Новородените, тя съвсем истински се забавляваше. А Анне Рейнолт все още притежаваше много качества, от които нейните приятели имаха нужда. Тя разбираше бившите фокусирани по-добре от всеки друг. Фам я слушаше как бъбри с Триксия Бонзол и Виктъри Лайтхил и им предлага начини да обогатят преводаческите услуги. От първия миг, в който те видях, за мен ти беше нещо уникално. Огненочервената коса, бледата, почти розова кожа. Такъв контраст със собствената му черна коса и мургав тен. В този край на Обитаваното от хора космическо пространство нейният външен вид наистина беше рядкост. Но после той научи и какво се крие зад тази външност — умът, храбростта… Да я последва до Балакреа щеше да си струва, дори и ако не кроеше планове за по-нататък.
Донесоха и питиетата след десерта. Еквивалентът на Паяците бяха малки черни топчета, които те пробиваха, изсмукваха и изплюваха в натруфени плювалници.
Фам вдигна тост за успех в начинанията и на двете групи, и за срещата, определена за след два века.
Езр Вин се наведе зад Киви и го погледна.
— А след като се срещнем отново? След като освободите Балакреа и Френк? Тогава какво? Кога най-сетне ще ни го кажеш?
Анне се усмихна на Фам.
— Да, разкажи им за твоето преследване на дивата гъска.
— Хмммм. — Неловкостта на Фам не беше изцяло престорена. Никой не знаеше за това освен Анне. Може би защото този план бе грандиозен дори и в сравнение с предишните му грандиозни планове.
— Добре. Знаете защо дойдохме на Арахна — заради тайната на Изчезващата звезда и наличието на разумен живот. Прекарахме четирийсет години под ботуша на Томас Нау, ала научихме невероятни неща.
— Така е — потвърди Езр. — Никога човечеството не е намирало толкова много и разнообразни чудеса на едно място.
— Ние, хората, си въобразявахме, че знаем кое е възможно и кое — не. Само неколцина откачалки все още мислеха другояче — главно астрономи, наблюдаващи далечни загадки. Е, Изчезващата беше първата от тях, която видяхме отблизо. И вижте какво намерихме тук — звездна физика, която все още не разбираме добре; каворитът, който разбираме още по-малко…
Фам прекъсна речта си — беше забелязал погледа на Киви. Тя си спомняше нещо от кошмара. Отклони очи, но Фам не продължи, и след малко тя заговори с много тих глас:
— Томас Нау говореше така. Той беше злодей, но… — Но злодеите, най-опасните злодеи, често имат много умни идеи. Тя преглътна и продължи по-уверено. — Спомням си как Фокусираните провеждаха ДНК-анализ на океанския лед, който донесохме. Разнообразието беше по-голямо, отколкото на хиляда планети. Анализаторите мислеха, че причината е разнообразието на екологичните ниши на Арахна. Томас… Томас смяташе, че то е толкова голямо, защото някога Арахна е била кръстопът.