В сърцето й още се спотайваше малкото момиченце, което помнеше и други времена. Фам пренебрегна прозвучалия копнеж в гласа й. Изстреля думите безцеремонно и покровителствено.
— От крилатите котета няма никаква реална полза. Ако търсеше практическа употреба, трябваше да отглеждаш летящи прасета.
— Прасета ли?! — Тръд се препъна и наруши ритъма на вървежа им. — А, да, „благородните крилати прасета“.
— Да, смисълът на програмирането. Във всички велики лагери е имало крилати прасета.
— Да, сигурно… само ми дайте чадър! — Тръд поклати глава и някои зад гърба му се изсмяха.
Митовете за летящите прасета не успяха да станат популярни в Балакреа.
Киви се разсмя като страничен наблюдател.
— Може би… Не мисля, че някога ще убедя котетата да събират летящия боклук.
След по-малко от двеста секунди хората се подредиха покрай брега на езерото. Фам се озова встрани от Киви, Тръд и Рита. Той се размърда, като че ли търсеше най-удобното за наблюдение място, а всъщност приближаваше към укритието, което порестите синьо-зелени листа му предоставяха. С малко късмет известно време щеше да цари всеобщо оживление. Със сигурност някой глупак ще се отдели от земята. И той започна последната си предпазлива проверка през мрежата на локализаторите.
Рита Лиао изобщо не беше глупава, но когато видя къде стои Джау Ксин, насочи вниманието си в друга посока.
— Джау, в името на Заразата, какво правиш?…
Тя подаде храната и напитките, които държеше, на застаналия зад нея и се втурна към вълнолома. Лодката, направена от тъмно дърво като беседката и самия пристан, беше отвързана и бавно се поклащаше в средата на залива. Над ватерлинията беше насмолена и лакирана, а по бордовете й бяха изрисувани разноцветни рибки. Една-единствена мачта се издигаше в средата на балакреанския плавателен съд. Джау Ксин се ухили на събралите се на брега хора от седалката в средата на лодката.
— Джау Ксин! Веднага се върни на брега! Това е лодката на Пастира! Ще… — затича се по вълнолома Рита.
Внезапно осъзна грешката си и направи опит да спре. Когато краката й се отделиха от земята, тя се понесе със скорост от няколко сантиметра в секунда. Излетя от платформата, преобърна се и увисна във въздуха. Беше объркана и несъмнено вбесена. Ако някой не я дръпнеше надолу, щеше да се носи над главата на съпруга си беглец и да падне в езерото няколкостотин секунди по-късно.
Време е за действие! Програмите му докладваха, че никой от присъстващите не го наблюдава. Проучванията му за сигурността на Нау показваха, че нито един съгледвач в момента не го следи. Зърна и Рейнолт, която още работеше в беседката над някаква робска задача. За миг Фам заслепи локализаторите и се шмугна сред порестите листа. С малко „масажиране“ на дигиталните записи ще си осигури доказателство, че е бил тук през цялото време. Имаше възможност да свърши замисленото и да се върне незабелязано. Дори съгледвачите на Брюхел да не бяха нащрек, опасността пак бе твърде голяма. Но отстраняването на Рейнолт е повече от наложително!
Фам започна да се придвижва бавно по повърхността на скалата, като се криеше зад храстите. Дори тук артистичността на Али Лин беше ненадмината. Скалата можеше да бъде направена и от необработен диамант, но Али беше донесъл скали от минералните залежи на повърхността на L1. Цветовете бяха бледи, като че времето ги бе обезличавало хиляди години. Скалата представляваше великолепен акварел, по-изящен от всеки дигитален или нарисуван на хартия. Али Вин беше първокласен строител на паркове преди експедицията до Изчезващата. Именно по тази причина Сами Парк го включи в списъка на екипажа. Но през годините от неговия Фокус той беше станал още по-велик — както човек, посветил цялото си съзнание на една-единствена любов. Свършеното от него и колегите му беше изтънчено и задълбочено… и повече от всичко останало доказваше властта, предоставена от Фокуса на цивилизацията, която го притежава. Използването му е правилно!
Входът към тунела се намираше на няколко метра над него. Фам почувства половин дузина локализатори, които се носеха там и му показваха очертанията на вратата.
Част от вниманието му все още не се откъсваше от събралите се на пристана хора. Никой не гледаше в неговата посока. Някои от най-развеселените участници в празника се бяха издигнали над вълнолома и образуваха жива верига, която се точеше шест или седем метра във въздуха — акробатичен символ на падението на човечеството. Мъжете и жените във веригата заемаха всевъзможни пози — класически за такова изпълнение при нулева гравитация. Това нарушаваше илюзията за плавен летеж и някои от Новородените извърнаха очи и замърмориха. Представата за тихо и дълбоко море беше едно, но внезапното прозрение, че морето е водна скала или таван направо предизвикваше гадене.