Но Фам Нувен нямаше намерение да активира магнитите и неговите малки шпиони трябваше да оцелеят достатъчно време, за да заложи капана си. Той прекоси помещението. Както обикновено, клиниката представляваше подреден лабиринт от кабинети. Оптични кабели и къси лазерни лъчи свързваха автоматиката с магнитите. Свръхпроводими захранващи кабели се виеха към области, които той още не можеше да види. Аха! Локализаторите му минаха покрай контролната зала. Изглеждаше по същия начин, както Тръд я остави последния път, когато бяха тук. През всяко Бдение Фам прекарваше много Ксек с Тръд в клиниката. Фам Тринли никога не проявяваше подчертано любопитство към начина на работа на Фокуса, но Тръд обичаше да се хвали и постепенно познанията на Фам нарастваха.
Фокусът убиваше изключително лесно. Фам се издигна над бобините за изравняване на напрежението. Вътрешната част на МРИ беше с диаметър петдесетина сантиметра. Не бе възможно да се сканира цяло човешко тяло. Но скенерът беше направен само за главата и изображението имаше голямо значение. Специалните високочестотни модулатори предаваха изображения, напълно различни от обикновените. С непрекъснат програмен контрол — повечето програми се поддържаха от Анне Рейнолт въпреки твърденията на Тръд — модулаторите променяха и стимулираха вируса на Фокуса в главата на жертвата. Милиметър след кубичен милиметър вирусът на „гнилия мозък“ въздействаше върху отделянето на психоактивен секрет. Дори при перфектно изпълнение на всеки няколко Мсек от операцията се извършваше донастройка. В противен случай „умната глава“ лесно можеше да изпадне в кататония или хиперактивност. Всяка малка небрежност водеше до нарушаване на функциите и почти една четвърт от работата на Тръд трябваше да бъде повтаряна. По-големите пропуски почти със сигурност разрушаваха паметта. А най-сериозните грешки провокираха масивен инфаркт и жертвата умираше за секунди. Смъртта бе по-бърза дори от тази на Ксопи Ренг.
И следващия път, когато й се наложеше да се подложи на донастройване, Анне Рейнолт щеше да претърпи масивен мозъчен удар.
Почти сто секунди изминаха, откакто Фам излезе от Езерния парк. Джау Ксин разхождаше малки групички хора в лодката. Най-после някой беше паднал в езерото. Добре. Това ми дава още време!
Фам свали капака на регулатора. Там беше интерфейсът на свръхпроводниците. Но всяка техника се повреждаше, а в редки случаи това се случваше съвсем неочаквано. С намаляване на напрежението управляващите програми нямаше да разпознаят Рейнолт, когато самата тя се подложеше на Фокуса следващия път…
Откакто влезе в клиниката, активните локализатори, които взе със себе си, се бяха пръснали из цялото пространство. Постепенно — като малки светлинки — те превземаха пълния мрак и разкриваха по-голяма площ от помещението. Намали обхвата на картината и почти като под микроскоп започна да разглежда регулатора на свръхпроводниците.
Трепване от движение. Зърна обути в панталон крака, които се показаха в едно от фоновите изображения. Някой се криеше в невидимото пространство до кабинетите. Фам насочи локализаторите натам.
— Хвани се за някой ограничител и замръзни! — произнесе женски глас.
Анне Рейнолт. Тя изникна между кабинетите малко извън обсега на локализаторите му. Държеше някакво насочващо устройство, очевидно вид оръжие. Рейнолт застана неподвижно почти до тавана и фиксира насочвателя към него.
— Приближи се към стената ръка по ръка!
За миг Фам се изкуши да се хвърли във фронтално нападение. Насочвателят може би не беше истински, но със същия успех можеше да бъде управляемо оръдие. Край на играта. Единствената възможност, която му оставаше, беше използването на светкавична груба сила, тук и с локализаторите из целия Хамърфест. А може би не… Фам изпълни заповедта.
Рейнолт се показа зад кабинетите и закачи крака си на един ограничител в стената. Насочвателят в ръката й не потрепваше.
— Е, господин Фам Тринли! Приятно е най-после човек да разбере истината!
И отметна косата, паднала през лицето й, със свободната си ръка. Беше вдигнала визьора си и той впери поглед право в очите й. В изражението й имаше нещо странно. Лицето й беше бледо и студено както винаги, но обичайното нетърпение и безразличие бяха заличени от някакъв вид триумф, някакво осъзнато безочие. И… На устните й имаше усмивка. Наистина бегла, но несъмнено усмивка.