Фам потупа с пръсти дланите на ръцете си, като насочваше устройствата. Надяваше се Рейнолт да приеме, че движенията му са продиктувани от обикновена нервност.
— Разпит ли? Ти още ли си предана на Нау?
— Разбира се, не може да бъде и другояче.
— Но действаш зад гърба му.
— Само за да му служа още по-добре. Ако се беше оказало, че в тази работа е замесен Ритцер Брюхел, исках да съм провела цялостното разследване преди да отида при моя Паст…
Фам се отблъсна от стената. Чу как спусъкът на насочвателя изщрака напразно и в следващия миг се стовари върху нея. Двамата се запремятаха из помещенията. Рейнолт се бореше безмълвно, риташе с колена тялото му и се опитваше да впие зъби в гърлото му. Но Фам здраво държеше ръцете й. А когато минаха покрай магнитите, той се извъртя и удари с всичка сила главата й в покривните плочи.
Тялото на Анне се отпусна. Фам се залови за един ограничител и се приготви за втори удар.
Мисли. Празненството в Северната лапа още продължаваше. Каква идилия! Броячът на Фам отмерваше, че от напускането на пристана са изминали двеста и петдесет секунди. Все още мога да се справя! Но се налагаха известни промени в плана му. Ударът по главата на Рейнолт със сигурност щеше да се открие при аутопсията… Но — какво чудо! — борбата помежду им не беше оставила белези по дрехите й. Трябваше да направи някои промени. Той протегна ръка към зоната за магнитно насочване и извади никеловите сачми… Можеше да използва някои идеи от първоначалния си план. Да предположим, че тя е започнала да настройва регулаторите и е станал инцидент!
Фам внимателно намести тялото й в правилното положение. Държеше я здраво и зорко наблюдаваше за някакъв признак за възвръщане на съзнанието й.
Чудовището! Френкската орка! Разбира се, Анне Рейнолт не беше нито едното, нито другото! Тя беше висока, стройна жена — човек като Фам Нувен или който и да е друг далечен потомък на земното човечество.
Сега вдълбаните в стените на Хамърфест легенди придобиваха друг смисъл. Години наред Анне Рейнолт се беше борила срещу Фокуса, а хората й малко по малко бяха отстъпвали — до последното си убежище сред планините. Анне от Арнхам. Но само митът за страшното чудовище се бе запазил… и истинските зверове като Ритцер Брюхел, и потомците на оцелелите жители на Френк, победени и фокусирани.
Но Анне от Арнхам не беше убита. Вместо това нейната гениалност беше подложена на Фокуса. И сега тя представляваше смъртна опасност за Фам и за всичко, към което той се стремеше. Следователно сега тя трябваше да умре…
… Триста секунди. Събуди се! Фам въведе инструкциите. Грешка. Въведе ги още веднъж. След като намалеше напрежението на свръхпроводниците тази малка програмка щеше да бъде достатъчна. Беше елементарна, кодирана последователност от високочестотни импулси, които щяха да размножат вируса в главата на Анне. Кръвоносните съдове в мозъка й щяха да се свият и да предизвикат появата на милиони микроскопични аневризми. Щеше да стане бързо. Щеше да бъде смъртоносно. А и Тръд неизменно твърдеше, че нито една от операциите им не причинява физическа болка.
Чертите на загубилата съзнание Анне бяха отпуснати. Изглеждаше като заспала. Не се виждаха следи или белези. Дори тънката сребърна верижка на шията й не беше скъсана от борбата им, макар че беше изскочила над блузата й. На верижката висеше скъпоценен възпоменателен камък. Фам не се стърпя, протегна ръка и стисна зеленикавия камък. Натискът бе достатъчен, за да задейства вградения образ. Вътрешността на камъка се избистри и Фам погледна от върха на планински склон. Очевидно наблюдаваше от купола на брониран летателен апарат. Около билото на планината бяха подредени още подобни машини, а от небето като дракони се спускаха други, насочили енергийните си оръдия към входа на пещера. Пред дулата на оръдията стоеше млада червенокоса жена. Тръд твърдеше, че възпоменателните камъни запомнят мигове на върховно щастие или пълен триумф. Девойката в изображението — а това несъмнено беше Анне Рейнолт — бе изгубила битката. Каквото и да охраняваше в пещерата зад гърба й, щеше да й бъде отнето. И все пак тя стоеше гордо изправена, а очите й гледаха право напред… След миг щеше да бъде изхвърлена встрани или вдигната във въздуха… но тя не се предаваше.