Юнърбай се премести към него.
— Шерк? — попита той тихо. — Добре ли си?
Другият мълчеше. После вдигна глава.
— Ще се оправя. Съжалявам, Хрунк.
— Аз… такова, Шерканер, трябва да вървя. Имам друга среща… — Това не беше съвсем вярно. Вече беше пропуснал и срещата, и инспекцията. Истината беше, че имаше още толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. С помощта на Смит можеше да успее да се измъкне от Принстън достатъчно бързо, че да навакса.
Ъндърхил слезе неловко от стойката и се остави Мобиай да го води подир сержанта. Щом тежката врата се отвори, Шерканер протегна една-единствена предна ръка и леко подръпна един от ръкавите му. Пак ли безумие?
— Никога не се предавай, Хрунк. Винаги има начин, също като преди — ще видиш.
Юнърбай кимна, промърмори някакво извинение и се измъкна от стаята. Докато вървеше по остъкления коридор към асансьора, Шерканер стоеше заедно с Мобиай на входа на кабинета си. Имаше време, когато Шерканер би го последвал чак до главното фоайе. Но като че осъзнаваше, че нещо помежду им се е променило. Щом вратите на асансьора се затвориха след Юнърбай, той видя как старият му приятел му махва срамежливо. После той изчезна, а асансьорът се заспуска надолу. За миг Юнърбай се поддаде на гнева и тъгата. Смешно, как се смесваха тези две емоции. Беше чувал историите за Шерканер и се бе заставил да не повярва. Също като Шерканер, и той бе искал разни неща да са верни и бе пренебрегвал симптомите за противното. За разлика от Шерк, Хрункнер Юнърбай не можеше да пренебрегне жестоката истина за тяхното положение. И така, тази решителна криза трябваше да бъде спечелена или загубена без Шерканер Ъндърхил… Юнърбай се помъчи да откъсне мислите си от Шерканер. По-късно щеше да дойде време, да се надяваме — време да си спомня хубавите неща вместо този следобед. Засега… ако можеше да задигне някой джет и да излети от Принстън, щеше да се върне в Териториалното командване навреме, за да залъже заместник-директорите си. Около нивото на стария детски парк асансьорът забави ход. Юнърбай си мислеше, че това е частният асансьор на Шерканер. Кой ли можеше да бъде?
Вратата се плъзна…
— Охо! Сержант Юнърбай! Мога ли да се присъединя към вас?
Млада дама-лейтенант, облечена в униформа на интендант. Виктъри Смит такава, каквато беше преди толкова много години. Външността й отново бе ведра, движенията й — пак така грациозно прецизни. Известно време Юнърбай можеше само да се пули срещу привидението на вратата.
Видението пристъпи в асансьора и Юнърбай, все още потресен, неволно се дръпна назад. После дамата за миг отпусна войнишката си стойка. Лейтенантът наклони срамежливо глава.
— Чичо Хрунк, не ме ли познаваш? Аз съм Вики — пораснах голяма.
Разбира се. Юнърбай се разсмя немощно.
— Аз… аз никога вече няма да ти казвам Малката Виктъри!
Вики нежно обгърна раменете му с предните си ръце.
— Не. На тебе ти е позволено. Кой знае защо не мисля, че някога ще ти давам заповеди. Татко каза, че ще наминеш днес… Видяхте ли се? Имаш ли малко време да поговориш с мен?
Асансьорът се готвеше да спре на нивото на фоайето.
— Аз… Да, видяхме се… виж, малко бързам да се върна в Териториалното командване. — След провала горе просто не знаеше какво да каже на Вики.
— Няма нищо. И аз съм вече на минус с времето. Хайде да пътуваме заедно до летището. — Тя се усмихна. — С двойна охрана.
Лейтенантите се справят с охранния ескорт, но на тях такъв рядко им се полага. Групата на младата Виктъри беше около два пъти по-малка от тази на Юнърбай, но на вид хората й бяха дори по-компетентни. На неколцина телохранители им личеше, че са ветерани от бойното поле. Онзи на най-горната стойка зад шофьора беше един от най-едрите щурмоваци, които Юнърбай бе виждал някога. Когато се вмъкнаха в колата, той отдаде неловко чест на Юнърбай — изобщо не по военному. Ха! Та това беше Брент!
— Е, какво имаше да ти казва татко? — тонът беше непринуден, но Хрункнер долавяше нервността. Вики не беше точно съвършеният, непроницаем офицер от разузнаването. Това можеше и да е недостатък, но пък той я познаваше от дребосък.
И тъкмо затова на Юнърбай му беше още по-трудно да каже истината.
— Трябва да го знаеш, Вики. Той вече не е на себе си. Здравата е затънал в тия чудовища-пришълци и видеомантия. Наложи се самата Генерал да го накара да млъкне.