Младата Виктъри мълчеше, но ръцете й се свиха в ядна гънка. За миг той си помисли, че тя се разсърди на него. Но после чу приглушеното й мърморене: „Старият глупак“. Тя въздъхна и пропътуваха няколко секунди в мълчание.
По повърхността почти нямаше движение — само паяци, които пътуваха между отделните квартали. Уличните лампи разливаха петна в ултрасиньо и хвърляха отблясъци по скрежа, покрил канавките и стените на сградите. Светлината, идваща отвътре, грееше през скрежа — там, където тя огряваше петънца от снежен мъх, замръзнали в леда, прозираше зеленикаво. Кристални червеи израстваха с милиони по стените, а корените им неспирно опипваха за хапки топлина. Тук, в Принстън природата можеше да оцелее почти в сърцето на Мрака. Градът наоколо и под тях се разрастваше и ги топлеше. Зад тези стени и под земята животът кипеше повече от всякога в историята на Принстън. Новите сгради в бизнес района блестяха с десет хиляди прозорци, перчеха се с мощ, разливаха широки снопове светлина върху по-старите здания… Но дори и скромна ядрена атака би убила всички тук.
Вики докосна рамото му.
— Съжалявам… за татко.
Тя много по-добре би знаела доколко е изпаднал Шерканер.
— Откога е така? Спомням си го, че размишляваше за космически чудовища, но никога не е било насериозно.
Тя сви рамене — очевидно въпросът я натъжаваше.
— Започна да си играе с видеомантията след отвличанията.
Чак толкова отдавна? После той си спомни отчаянието на Шерканер, когато горкият паяк осъзна, че цялата му наука и логика не можеше да спаси децата му. И така са били посети семената на това безумие.
— Добре, Вики. Майка ти е права. Важното е тези дивотии да не започнат да пречат. Баща ти е заслужил обичта и уважението на толкова много хора. — включително и моите, все още. — Никой няма да повярва на тези глупости, но се боя, че доста хора биха се опитали да му помогнат, може би да отклоняват ресурси, да правят експериментите, които предлага. Не можем да си го позволим — не и сега.
— Разбира се. — Но Вики се поколеба за миг, върховете на ръцете й се изправиха. Ако Юнърбай не я познаваше от дете, нямаше да го забележи. Тя не му казваше всичко и се срамуваше от измамата. Малката Виктъри беше велика лъжкиня, освен когато не се чувстваше виновна за нещо.
— Генералът се опитва да му угоди, нали? Дори и сега?
— Виж, не е кой знае какво. Някакъв диапазон на честотите, малко процесорно време… — процесорно време за какво? За машините с екрани на Ъндърхил или за супервойските на Службата по разузнаването? Може би нямаше значение — сега той разбираше каква голяма част от бездействието на Шерканер се дължеше на това, че Генералът е държала съпруга си далеч от намеса в критичните проекти. Но ще се моля за горката жена. За Виктъри Смит да изгуби Ъндърхил щеше да е все едно да откъснат десния й крак до хълбока.
— Добре — каквито и ресурси да пропиляваше Шерк, Хрункнер Юнърбай не можеше да направи нищо. Може би най-мъдрото беше старото „Войнико, напред, войнико“. Той погледна униформата на Младата Виктъри. Табелката с името беше на далечната й яка, извън полезрението му. Дали е Виктъри Смит (ето това би привлякло вниманието на един висш офицер!), или Виктъри Ъндърхил, или какво?
— Е, лейтенант, как е животът във войската? — Вики се усмихна — без съмнение й беше по-леко да заговори за нещо друго.
— Голямо предизвикателство, сержант. — В тона й се промъкна официалност. — Всъщност това е най-прекрасното време в живота ми. Основната подготовка беше… хм, ами, ти го знаеш не по-зле от мен. Всъщност тъкмо сержантите като тебе я превръщат в такова „очарователно“ преживяване. Но аз имах предимство — когато минавах ОП, почти всички новобранци бяха родени във фаза, с години по-възрастни от мен, хе-хе. Не беше трудно да се справи добре човек в сравнение с тях. Сега… ами виждаш, това не ти е обичайният първи пост. — Тя махна към колата и охраната около тях. — Брент е вече старши сержант — работим заедно. Рапса и малкият Хрунк по-нататък ще учат в офицерско училище, но сега и двамата са младши редници. На летището може и да ги видиш.
— Всичките ли работите заедно? — Юнърбай се опита изненадата да не проличи в гласа му.
— Да, ние сме екип. Когато Генералът поиска бърза инспекция и има нужда от абсолютно доверие — изпраща нас четиримата. — Всички оцелели деца освен Джирлиб. За миг прозрението още повече усили депресията на Юнърбай. Зачуди се какво ли си мислеха Генералният щаб и средните чинове, когато видеха отряд от роднини на Смит да се бърка в Строго Секретните дела. Но… Хрункнер Юнърбай някога сам бе в дъното на Разузнаването. Старият Стрът Грийнвал също бе играл по свои собствени правила. Кралят даваше някои прерогативи на шефа на Разузнаването. Голяма част от разузнавачите на средно ниво мислеха, че това е просто глупава традиция, но ако Виктъри Смит смяташе, че й трябва Общ Инспекторски екип от членове на собственото й семейство — значи може би беше така.