На Принстънското летище цареше хаос. Имаше повече полети, повече корпоративни чартъри, повече луда строителна работа от когато и да било. Хаотично или не, Генерал Смит вече беше решила проблема — бяха отклонили един джет за него. На колите на Вики бе разрешено да стигнат чак до военната част на полето. Движеха се предпазливо по обозначените алеи под крилата на корабите-таксита. Второстепенните пътеки бяха изровени от строителството — на всеки няколкостотин стъпки зейваше яма като кратер. В края на годината всички обслужващи операции щяха да се провеждат на закрито. В края на краищата, тези устройства трябваше да поддържат нов тип летателни апарати и операции при мраз, от който въздухът замръзва.
Вики го остави до джета. Не беше казала къде е длъжна да бъде тази вечер. Това зарадва Юнърбай. Колкото и странно да беше сегашното й положение, тя поне знаеше как да си държи устата затворена.
Тя го последва навън на студа. Вятър нямаше и той рискува да излезе без въздухоотоплителя. Всеки дъх изгаряше. Беше толкова студено, че той виждаше как облаци от скреж се събират около оголените стави на ръцете му.
Може би Вики беше твърде млада и силна, за да го забележи. Тя премина трийсетте метра до джета му, като изобщо не спираше да говори. Ако не бяха всички мрачни предчувствия, които това гостуване събуди, да се види с Вики за него би било абсолютна радост. Макар и родена извън фазата, тя беше израсла толкова красива, прекрасно превъплъщение на майка си — но твърдостта на Смит бе смекчена от онова, което бе Шерканер в разцвета на силите си. Хей, може би донякъде беше така поради това, че е родена извън фазата! Мисълта едва не го накара да спре насред пистата. Ами да — Вики беше прекарала целия си живот нестандартно, виждайки нещата под различен ъгъл. По странен начин като я гледаше, всичките му лоши предчувствия за бъдещето отслабваха.
Щом стигнаха заслона в основата на джета, Вики отстъпи встрани. Тя се изправи и му отдаде официално чест. Юнърбай й върна жеста. И тогава видя табелката с името й.
— Какво интересно име, лейтенант. Не е професия, не е някакво убежище от миналото… Къде…?
— Ами никой от родителите ми не е „смит“ — ковач. А и никой не знае от кое точно убежище „под хълма“ би могъл да произхожда рода на татко. Но виж зад тебе — тя посочи.
Зад него се разстилаше пистата — стотици метри равнина и строителство чак до терминала. Но Вики сочеше по-нагоре, над равнините на речното дъно. Светлините на Принстън очертаваха хоризонта, от сияйните кули до хълмовете в предградията.
— Погледни около пет градуса назад и вдясно от кулата на радиото. Дори и оттук можеш да го видиш. — Сочеше към къщата на Ъндърхил. Тя беше най-ярко осветената в тази посока — кула от светлина във всички цветове, подвластни на модерната флуоресценция.
— Татко добре я е проектирал. Почти не ни се наложи да правим някакви промени по къщата. Дори и след като въздухът замръзне, неговата светлина ще продължи да огрява хълма. Знаеш какво казва татко — можем да вървим надолу и навътре, или да застанем на високото и да протегнем ръце към простора. Радвам се, че съм израснала там, и искам това място да бъде моето име.
Вдигна табелката с името си и тя заблестя на светлините на летателните апарати. ЛЕЙТЕНАНТ ВИКТЪРИ ЛАЙТХИЛ.
— Не се тревожете, сержант. Онова, което ти, татко и мама започнахте, ще продължи много дълго.
46.
Териториалното командване започваше да дотяга на Белга Ъндървил. Като че прекарваше тук почти десет процента от времето си — а щеше да е много повече, ако не беше станала страстен потребител на телекомуникации. Полковник Ъндървил беше началник на Вътрешното разузнаване от 60/15, повече от половината Период на светлина. Всеизвестна истина — поне в съвременността — беше, че краят на Светлината е начало на най-кървавите войни. Бе очаквала нещата да загрубеят, но не чак дотолкова.