Тя скочи от масата.
— Да тръгваме — избъбри тихо тя, извръщайки поглед от телевизора.
Айзък се изправи със загрижен поглед в очите.
— Ще ги накарам да спрат телевизора.
Емили поклати глава.
— Искам да си ходим.
— Добре, добре — отвърна нежно Айзък, извади няколко омачкани банкноти и ги остави на масата. Емили тръгна към изхода. Когато стигна до малкото фоайе, почувства ръката на Айзък върху своята.
— Съжалявам — рече виновно тя с насълзени очи. — Дори не успя да доядеш сандвича си.
Айзък стисна ръката й.
— Не се притеснявай за това. Не мога дори да си представя какво преживяваш.
Емили облегна глава на рамото му. Всеки път, когато затвореше очи, си представяше проснатото и подуто тяло на Иън. Досега не беше виждала труп, нито на погребение, нито в болнично легло и със сигурност не и в гората. Искаше й се да може да изтрие спомена от съзнанието си с натискането на един бутон, по същия начин, както изтриваше нежелания спам в пощата си. Единственото нещо, което успяваше да облекчи болката и страховете й, беше Айзък.
— Обзалагам се, че въобще не си искал това, когато ме помоли да ти стана приятелка — промърмори тя.
— Стига, моля те — отвърна меко той и я целуна полека по челото. — Ще ти помогна да преминеш през всичко.
Кафемашината на бара забълбука. По улицата премина един снегорин. За милионен път Емили си помисли какъв късмет е извадила да има до себе си толкова прекрасен човек като Айзък. Той я беше приел дори след като тя му призна, че е била влюбена в Али в седми клас и след това в Мая Сен Жермен през есента. Той търпеливо я изслуша, докато му обясняваше как семейството й срещало проблеми при приемането на сексуалността й, как я изпратили в „Дървесна корона“ и я включили в програмата им за лечение на гейове. Държа ръката й, когато Емили му каза, че непрекъснато мисли за Али, въпреки че тя беше крила много тайни от тях. А сега той й помагаше да преодолее и това.
Навън се стъмняваше, въздухът миришеше на пържени яйца и кафе от закусвалнята. Двамата се приближиха хванати за ръце към волвото на майка й, което беше паркирано до тротоара. Край него бяха натрупани големи снежни преспи, две хлапета се спускаха с шейни по малкия хълм, който се издигаше над празното място от другата страна на улицата.
Когато стигнаха до колата, към тях се втурна един човек с дебело сиво яке и ниско нахлупена на главата му качулка. Очите му блестяха.
— Това вашата кола ли е? — посочи той волвото.
Емили стреснато се спря.
— Д-да…
— Гледай какво си направила! — Мъжът прегази през преспите и посочи беемвето, паркирано пред волвото. Под регистрационния му номер имаше вдлъбнатина. — Паркирала си след мен — изръмжа мъжът. — Погледна ли изобщо къде спираш?
— И-извинете — заекна Емили. Не можеше да си спомни да го е удряла, но пък целият ден й беше преминал като в мъгла.
Айзък се изправи срещу мъжа.
— Може да я е имало отпреди. Може би просто не сте я забелязал.
— Нямаше я — изсумтя мъжът. Когато се приближи отново до тях, качулката му падна. Той имаше разрошена руса коса, пронизващи сини очи и познато, сърцевидно лице. Стомахът на Емили се сви на топка. Беше Джейсън Дилорентис, братът на Али.
Тя изчака, сигурна, че Джейсън също ще я разпознае — в шести и седми клас Емили всеки ден посещаваше дома на Али, освен това Джейсън я беше видял в петък, на процеса срещу Иън. Но лицето му беше почервеняло и погледът му не беше насочен конкретно към нищо; сякаш беше изпаднал в някакъв гневен транс. Емили подуши въздуха пред него, питайки се дали е пиян, но не усети алкохол в дъха му.
— Дали изобщо сте достатъчно големи, за да шофирате? — изръмжа Джейсън. Той отново пристъпи заплашително към Емили.
Айзък застана между тях, за да защити Емили.
— Ей, ей. Няма нужда да викаш.
Джейсън пръхтеше с издути ноздри. Той сви ръцете си в юмруци и за миг Емили реши, че ще го удари. Тогава от закусвалнята излязоха мъж и жена и Джейсън обърна глава. Изръмжа ядосано, удари силно по капака на колата си, заобиколи я и седна на шофьорското място. Двигателят на беемвето изръмжа и Джейсън се вля в трафика, като засече една приближаваща се кола. Чуха се клаксони. Изсвистяха гуми. Притиснала длани към бузите си, Емили проследи с поглед как задните му светлини се скриват зад ъгъла.
Айзък се обърна към нея.