Андрю се прокашля и посочи пръстите на Спенсър, които нервно потропваха по масата.
— Добре ли си?
— Аха — отвърна рязко Спенсър. — Добре съм.
Андрю посочи към ченгето в двора.
— Мисли за това по следния начин — поне си имаш двайсет и четиричасова защита. — Спенсър преглътна мъчително. Това може би беше добре — тя имаше нужда от всяка защита, която можеше да получи. Погледна към записките си по икономика, потискайки навътре страховете си.
— Продължаваме ли?
— Разбира се — отвърна Андрю и изведнъж придоби делови вид. Върна се към учебника си.
Спенсър изпита едновременно разочарование и разбиране.
— А може и да не учим — избъбри тя, с надеждата, че Андрю ще схване намека. Той застина. — Не ми се учи. — Гласът й секна. Тя докосна ръката му. Той бавно се наведе към нея. Тя също се приближи. След няколко продължителни секунди устните им се докоснаха. Изпълни я вълнуващо облекчение. Тя прегърна Андрю. Той ухаеше на смесица от сурово дърво и лимонов освежител за въздух — същия, който висеше от огледалото за обратно виждане в колата му. Те се разделиха, после отново се целунаха, този път по-продължително. Сърцето на Спенсър биеше като полудяло.
След това телефонът й изведнъж звънна силно. Пулсът й се ускори, тя протегна ръка, уплашена, че може да е А. Но се оказа съобщение за имейл, със заглавие „Новини за вашата потенциална майка!“.
— О, Господи! — прошепна Спенсър.
Андрю се наведе напред, за да погледне.
— Тъкмо щях да те питам дали се е получило нещо от това?
Предишната седмица баба Хейстингс беше завещала на „законните си внуци“ Мелиса и двамата братовчеди на Спенсър по два милиона долара. А Спенсър не получи нищо. Мелиса беше подхвърлила теорията, че Спенсър може да е осиновена.
Колкото и да й се искаше това да е поредната интрига на Мелиса, целяща да я унижи — те непрекъснато си погаждаха номера и Мелиса обикновено печелеше — Спенсър някак си прие идеята. Може би затова родителите й се държаха така ужасно с нея, а ухажваха Мелиса, почти не обръщаха внимание на постиженията на Спенсър, отметнаха се от обещанието си да й разрешат да се пренесе в хамбара през последните две години в училище и дори анулираха кредитните й карти. Затова ли Мелиса приличаше на клонинг на майка си, а Спенсър беше толкова различна?
Тя разказа тази теория на Андрю, а той й спомена за някаква онлайн-услуга за откриване на биологични родители, която негова приятелка била използвала. Изпълнена с любопитство, Спенсър се регистрира и попълни исканата информация — рождена дата, болницата, в която е родена, цвят на очите и други генетични белези. Когато на благотворителното парти получи имейл, че има съвпадение на данните й с тези на потенциалната й майка, тя не знаеше какво да мисли. Сигурно имаше грешка. Сигурно се бяха свързали с жената и тя беше казала, че няма как Спенсър да е нейна дъщеря.
С треперещи ръце тя отвори писмото.
„Здравей, Спенсър. Казвам се Оливия Колдуел, Толкова се вълнувам, защото мисля, че данните ни съвпадат. Ако си съгласна, аз бих се срещнала с удоволствие с теб. С искрена обич,
Спенсър продължи да гледа екранчето още известно време, притиснала длан към устните си. Оливия Колдуел. Възможно ли беше това да е името на истинската й майка? Андрю леко я побутна.
— Смяташ ли да й отговориш?
— Не знам — отвърна смутено Спенсър и примигна, когато полицейската кола, която беше спряла отвън, изведнъж включи сирената си. Тя отново се втренчи в своя сайдкик, докато буквите на екрана не започнаха да се размиват. — Искам да кажа… дори не мога да повярвам, че това наистина се случва. Как може родителите ми да са крили толкова дълго от мен? Това би означавало, че целият ми досегашен живот е бил… лъжа. — Напоследък беше открила, че до голяма степен животът й — особено онази част с Али — се е градял върху лъжи. Не беше съвсем сигурна дали ще успее да преглътне останалото.
— Защо не видим дали можем да го докажем? — Андрю се изправи и протегна ръка. — Може би в тази къща има нещо, което ще успее да потвърди всичко, без да изпитваш повече съмнения.