— Ами, нищо — изсумтя в отговор Хана.
— Да, нищо — рече Ариа, оглеждайки всички с подозрение. Емили сви рамене.
— Ами ти какво правиш тук? — попита Хана.
Спенсър въздъхна. Явно беше, че всички бяха дошли за едно и също нещо. Преди два дни „Роузууд дей“, елитното училище, в което всички те учеха, беше обявило началото на дългоочакваната игра „Капсула на времето“. Всяка година директорът Епълтън нарязваше небесносиньото знаме на „Роузууд дей“ на много парченца, по-големите ученици ги криеха из града, а учителите оставяха по коридорите следи към местонахождението на всяко едно парче. Всеки, който намереше някое от късчетата плат, трябваше да го украси както намери за добре, и след като бъдеха открити всички парчета, училищният персонал съшиваше отново знамето и го заравяше зад футболното игрище в капсула на времето. Учениците, които откриваха парчетата от знамето, ставаха легенда — и имената им се помнеха завинаги.
В училище като „Роузууд дей“ беше трудно да се отличиш, а още по-трудно беше да се намери част от знамето на „Капсулата на времето“. Надежда даваше само една мъничка вратичка в правилата: клаузата за кражба, която обявяваше за законно открадването на късчето знаме от този, който го е намерил, докато не настъпи времето за заравянето на капсулата. Два дни по-рано една красавица се беше похвалила, че едно от парченцата със сигурност ще бъде нейно. А сега, когато тя най-малко очакваше, четири обикновени момичета се надяваха да се възползват от клаузата за кражба.
Мисълта да откраднат парчето на Алисън ги опияняваше. От една страна това беше шанс да се доближат до нея. От друга, това бе възможност да покажат на най-красивото момиче в „Роузууд дей“, че невинаги може да получи онова, което иска. Алисън Дилорентис определено се нуждаеше от отрезвяване.
Спенсър отново погледна към трите момичета.
— Аз дойдох първа. Знамето е мое.
— Аз бях тук преди теб — прошепна Хана. — Преди няколко минутки те видях да прескачаш оградата.
Ариа тупна с пурпурния си ботуш и зяпна Хана.
— И ти дойде преди малко. Аз пристигнах много преди вас.
Хана стегна рамене и погледна към обърканите плитки на Ариа и многопластовата й огърлица.
— И кой, смяташ, ще ти повярва?
— Момичета. — Емили кимна към къщата на семейство Дилорентис и притисна показалец към устните си. От кухнята се чуваха гласове.
— Недей. — Това като че ли беше Али. Момичетата се напрегнаха.
— Недей — изимитира я някой с пронизителен глас.
— Престани! — извика Али.
— Престани! — обади се отново вторият глас.
Емили присви очи. По-голямата й сестра Карълайн имаше навика да я имитира пискливо по същия начин и Емили ненавиждаше това. Зачуди се дали вторият глас не е на по-големия брат на Али, Джейсън, който беше ученик предпоследна година в „Роузууд дей“.
— Престанете! — разнесе се един по-дълбок глас. Последва разтърсващ стените удар и звуци от чупене на стъкло. Миг след това вратата към верандата се отвори и Джейсън излетя навън с разкопчана риза, развързани връзки на обувките и пламнали бузи.
— По дяволите! — прошепна Спенсър. Момичетата се шмугнаха зад храстите. Джейсън прекоси двора по диагонал към гората, но се спря изведнъж, забелязал нещо встрани. Гневното изражение на лицето му постепенно се изгуби.
Момичетата проследиха погледа му. Джейсън гледаше към задния двор на Спенсър. Сестрата на Спенсър, Мелиса, и новото й гадже Иън Томас седяха на ръба на джакузито с гореща вода и се държаха за ръце. Когато го забелязаха, че ги гледа, те се пуснаха. Изминаха няколко многозначителни секунди. Два дни по-рано, точно след като Али се беше похвалила, че ще намери знаменцето, Иън и Джейсън се бяха сдърпали заради нея пред всички шестокласници. Е, може би не си бяха казали всичко.
Джейсън се извърна рязко и тръгна към гората. Вратата към верандата отново се затръшна и момичетата се снишиха. Али застана на платформата и се огледа. Дългата й руса коса се къдреше върху раменете й, а наситено розовата й тениска я правеше да изглежда още по-свежа и румена.
— Можете да излезете — извика тя.
Кафявите очи на Емили се разшириха. Ариа се сви още повече. Спенсър и Хана затвориха уста.
— Сериозно ви говоря. — Али слезе по стълбите, пазейки идеално равновесие върху високите си токчета. Тя беше единствената шестокласничка, която проявяваше куража да ходи на училище с високи токчета — технически погледнато в „Роузууд дей“ те не бяха позволени. — Знам, че там има някой. Но ако сте дошли да ми откраднете знамето, да знаете, че вече го няма. Някой успя да го отмъкне.