— А какво ли ще каже Савана за тия твои мераци? — Тя го смушка отстрани. — Или си забравил, че имаш приятелка?
Майк започна да върти едно от копчетата на сакото си.
— Вече нямам.
— Какво? — Ариа беше срещнала Савана на благотворителното събиране у Спенсър, и за нейна голяма изненада момичето се оказа съвсем нормално и мило. Ариа винаги се беше притеснявала, че първата истинска приятелка на Майк ще е някое изчанчено, безмозъчно барби, взето на заем от „Турбулентност“, местния стриптийз клуб.
Майк сви рамене.
— Ако държиш да знаеш, тя скъса с мен.
— Какво си направил? — настоятелно попита Ариа. След това с жест му затвори устата. — Всъщност не искам да знам. — Майк сигурно беше предложил на Савана да започне да носи бикини с дупка на чатала, или я беше умолявал да се гушка с някое момиче, а той да гледа.
Ариа зави зад училището, където се намираше футболното игрище и сградата, където се провеждаха часовете по изобразително изкуство. Паркира в едно от последните останали празни места и забеляза залепената върху стойката на един от прожекторите обява. „ДНЕС ЗАПОЧВА КАПСУЛАТА НА ВРЕМЕТО, ЗИМНО ИЗДАНИЕ! Това е шансът ви за безсмъртие!“ — пишеше на нея с големи печатни букви.
— Не може да бъде — прошепна Ариа. Училището провеждаше състезанието всяка година, но Ариа беше пропуснала последните три заради това, че семейството й живееше в Рейкявик, Исландия. Играта обикновено се провеждаше през есента, но училищните власти проявиха достатъчно такт, за да отложат тазгодишното й издание, след като строителните работници откриха трупа на Алисън Дилорентис в изкопаната яма в задния двор на някогашната й къща. Но Роузууд не би посмял да пропусне най-уважаваната си традиция. Какво щяха да си помислят спонсорите?
Щом забеляза обявата, Майк се изпъна.
— Супер. Знам как да го украся по най-добрия начин. — Той потърка нетърпеливо ръце.
Ариа завъртя очи.
— Да не смяташ да му нарисуваш еднорози? Да напишеш поема за братството ви с Ноъл?
Майк вирна нос.
— Нещо много по-добро. Но ако ти кажа, ще трябва да те убия. — Той махна на Ноъл Кан, който се измъкваше от хамъра на Джеймс Фрийд, и изскочи от колата, без да се сбогува.
Ариа въздъхна и отново погледна към обявата за „Капсулата на времето“. В шести клас, първата година, когато й беше позволено да играе, „Капсулата на времето“ беше голяма работа. Но когато Ариа, Спенсър и останалите се бяха промъкнали в двора на Али с надеждата, че ще успеят да отмъкнат нейното парче, всичко се беше объркало. Ариа си представи кутията в дъното на гардероба. От години не беше намирала смелост да я отвори. Може би късчето от знамето на Али вече се беше разпаднало, също както тялото й.
— Госпожице Монтгомъри?
Ариа подскочи.
До колата й стоеше тъмнокоса жена с микрофон в ръка. Зад нея един мъж държеше телевизионна камера.
Очите на жената грейнаха, щом зърна лицето на Ариа.
— Госпожице Монтгомъри! — извика тя и започна да чука по прозореца на Ариа. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Ариа оголи зъби, чувствайки се като маймунка в зоопарк. Тя махна на жената да се маха, запали отново колата си и излезе от паркинга. Репортерката хукна редом с нея. Обективът на камерата проследи Ариа, която се стрелна към пътя.
Трябваше да се махне оттук. И то веднага.
Когато Ариа стигна до роузуудската гара, паркингът вече беше пълен със саабите, волвотата и беемветата на редовните пътници. Най-накрая намери свободно място, пусна няколко дребни монети в апарата за таксуване и се изправи на ръба на платформата. Железопътните линии минаваха под ръждясалите подпори на моста. От другата страна имаше магазин за домашни любимци, в който се продаваше домашно приготвена кучешка храна и котешки костюми.
Влак все още не се забелязваше. Но пък Ариа толкова бързаше да се махне от „Роузууд дей“, че не й мина през ума да провери разписанието на влаковете. Тя въздъхна и влезе в малката гара, която се състоеше от гише за продажба на билети, банкомат и малко кафене, в което се продаваха и книги за пътуването с влак покрай историческата главна железопътна линия. На пръснатите из залата дървени пейки седяха неколцина души, втренчени безжизнено в телевизора в ъгъла, по който даваха „Реджис и Кели“. Ариа отиде до разписанието, което висеше на стената в дъното, и откри, че следващият влак е едва след половин час. Тя се отпусна примирено на най-близката пейка. Няколко души се обърнаха към нея. Запита се дали са я разпознали от телевизията. Все пак репортерите я преследваха от неделя.