— Спенс?
Мелиса надникна в спалнята й. Носеше бледожълт кашмирен пуловер и тъмни дънки. Беше вързала косата си на опашка с кадифена панделка и очите й изглеждаха изморени и подпухнали, сякаш беше плакала.
— Махай се — измърмори Спенсър.
Мелиса въздъхна.
— Просто исках да ти кажа, че ако искаш, можеш да използваш лаптопа ми. Той е в хамбара. Аз имам друг в градската ми къща. Довечера се местя там. — Спенсър леко се обърна и се намръщи.
— Да не си приключила с ремонта? — Ремонтът на къщата на Мелиса във Филаделфия сякаш нямаше край — тя непрекъснато променяше дизайна.
Сестра й впери поглед в кремавия берберски килим, който покриваше пода на спалнята на Спенсър.
— Трябва да се махна оттук. — Гласът й се пречупи.
— Всичко наред ли е? — попита Спенсър.
Мелиса издърпа ръкави върху дланите си.
— Да, наред е.
Спенсър се размърда върху стола. На погребението на баба им се беше опитала да говори с Мелиса за трупа на Иън, но тя непрекъснато я отпращаше. Сестра й сигурно беше мислила за това — когато пуснаха Иън под домашен арест, Мелиса, изглежда, съчувстваше на положението му. Дори се опита да убеди Спенсър, че Иън е невинен. Може би, също като полицията, и тя вярваше, че тялото на Иън никога не е било в гората. Типично за Мелиса беше да повярва на група подкупни ченгета, а не на сестра си, само защото не искаше да приеме, че любимият й може да е мъртъв.
— Добре съм, наистина — побърза да я увери Мелиса, сякаш бе прочела мислите на Спенсър. — Просто не искам да стоя повече тук, с всичките тези новинарски бусове и претърсвания.
— Но ченгетата се отказаха да търсят — рече Спенсър. — Просто прекратиха всичко.
Мелиса я погледна озадачено. След това сви рамене и се обърна, без да каже нищо. Спенсър се заслуша в стъпките й, докато тя бавно слизаше надолу по стълбите.
Предната врата се затръшна и Спенсър чу майка й да мърмори тихо и успокояващо на Мелиса във фоайето. Нейната истинска дъщеря. Спенсър примигна, събра учебниците си, намъкна палтото и ботушите си и излезе през задната врата. Тръгна към хамбара на Мелиса. Докато пресичаше студения, обширен двор, тя забеляза нещо и се спря. Някой беше написал ЛЪЖКИНЯ на вятърната мелница със същата червена боя, както и на гаража. От долния край на буквата Л беше протекла боя и беше покапала по земята. Сякаш кървеше.
Спенсър замислено погледна обратно към къщата, след това притисна учебниците към гърдите си и продължи напред. Родителите й така или иначе щяха да го видят. Със сигурност не искаше да бъде човекът, който ще им съобщи новините.
Мелиса се беше изнесла бързешката. На плота беше останала полупразна бутилка вино и пълна до средата чаша, която обикновено сестра й би измила. Голяма част от дрехите й все още висяха в гардероба, а на леглото бе захвърлена книга, озаглавена „Принципи на сливанията и поглъщанията“, издание на университета на Пенсилвания.
Спенсър остави кремавата си чанта на кафявия кожен диван, извади от джоба си диска с информацията от компютъра на баща й и го пъхна в плейъра на лаптопа на сестра си.
Измина известно време, преди дискът да се завърти, и докато го чакаше, Спенсър провери пощата си. На първо място в кутията й имаше писмо от Оливия Колдуел. Нейната потенциална майка.
Тя вдигна ръка към устата си и отвори писмото. В него имаше връзка към предплатен билет за високоскоростния влак до Ню Йорк. Спенсър, ужасно се радвам, че се съгласи да се видим, пишеше в придружаващото го съобщение. Можеш ли да дойдеш в Ню Йорк утре вечер? Имаме толкова неща, за които да поговорим. С много любов, Оливия.
Спенсър погледна през прозореца към голямата къща, без да е сигурна как да постъпи. Кухнята все още светеше, майка й мина от хладилника към масата и каза нещо на Мелиса. Независимо от това колко беше ядосана преди, сега на лицето й грееше нежна, утешаваща усмивка. Кога за последно се беше усмихвала така на Спенсър?
Очите й се напълниха със сълзи. Тя се беше старала толкова много заради тях… и защо? Върна се при компютъра. Билетът до Ню Йорк беше за четири часа следобед. „Чудесна идея“, написа тя в отговор. „Ще се видим утре“. И натисна бутона за изпращане.
Почти веднага последва тих пиукащ звук. Спенсър затвори пощата си и провери дали дискът се е заредил, но програмата все още работеше. След това забеляза мигащия прозорец на месинджъра. Сигурно се беше заредил автоматично с акаунта на Мелиса, след като Спенсър включи компютъра. „Здрасти, Мел — пишеше в новото съобщение. — Там ли си?“.