Спенсър се канеше да напише „съжалявам, не е Мелиса“, но в този миг дойде второ съобщение. „Аз съм, Иън.“
Стомахът й се сви. Да бе! Който пращаше тези съобщения нямаше много добро чувство за хумор.
Ново пиукане. „Там ли си?“
Спенсър погледна към непознатия псевдоним. УЮКЗащитникRoxx. Иън беше учил в Университета на Южна Калифорния и играеше футбол като защитник. Но това не означаваше нищо. Нали?
Пиуканията не спираха.
„Съжалявам, че тръгнах без да се обадя… но те ме мразят. Знаеш го. Откриха какво знам. Затова трябваше да бягам.“
Ръката на Спенсър започна да трепери. Някой си играеше с нея, също както си играеха с родителите на Йън. Той не беше избягал. Беше мъртъв.
Но защо тогава в гората нямаше и следа от останките му? Защо ченгетата не бяха намерили нищо?
Спенсър размърда пръсти над клавишите. „Докажи, че наистина си ти“, написа тя, без да си прави труда да обяснява, че не е Мелиса. После затвори очи, опитвайки се да се сети за нещо лично, свързано с Иън. Нещо, което и двете с Мелиса би трябвало да знаят. Нещо, което го нямаше и в дневника на Али. Пресата беше публикувала експозе на всичко, което Али беше написала в дневника си за Иън, като например как връзката им беше започнала след една футболна среща през есента на седми клас, как беше успял да се подготви за изпита SAT с помощта на едно хапче риталин, което беше получил от свой приятел, и как не е бил сигурен, че заслужава титлата „Най-ценен играч“ за футболния отбор в „Роузууд дей“ — братът на Али, Джейсън, бил много по-талантлив. Онзи, който се правеше на Иън, щеше да знае всичко това. Само ако можеше да се сети за нещо свръх тайно.
Тогава й хрумна перфектния въпрос. Нещо, за което беше сигурна, че Али не знае. „Какво е истинското ти второ име?“, написа тя.
Последва кратка пауза. Спенсър се облегна назад в очакване. Когато Мелиса беше в последния курс на гимназията, тя се напи на коледното празненство с яйчен пунш и призна, че родителите на Иън са искали момиче. Когато госпожа Томас родила момче, те решили второто му име да бъде момичешкото, което били избрали. Иън никога не го използваше — в старите годишници на „Роузууд дей“, които Спенсър беше преглеждала, той дори не беше вписал инициал.
Ново пиукане. „Елизабет“, гласеше съобщението.
Спенсър примигна. Това беше невъзможно.
Светлината в кухнята угасна и дворът потъна в мрак. По задънената уличка мина кола. След това Спенсър започна да чува шумове. Въздишка. Изсумтяване. Кикот. Тя подскочи и притисна чело към студеното дебело стъкло на прозореца. На портата нямаше никой. Нямаше никакви сенки покрай басейна, горещото джакузи, верандата. Никой не се промъкваше покрай вятърната мелница, въпреки че прясно боядисаните букви на думата ЛЪЖКИНЯ като че ли светеха.
Сайдкикът й иззвъня. Спенсър подскочи с разтуптяно сърце. Погледна отново към компютъра. Иън се беше изключил от месинджъра. На телефона имаше едно ново съобщение. С трепереща ръка Спенсър натисна „прочети“.
Скъпа Спенс, когато ти казах, че той трябва да си иде, нямах предвид, че трябва да умре. Но пък в този случай има някои доста неясни неща… оставям на теб да разбереш кои са те. Така че по-добре започвай да търсиш, или следващият, който ще си „иде“, ще бъдеш ти. Au revoir!
10.
Нещо неясно, наистина…
На следващата сутрин Емили затегна здраво връзките на качулката на бледосиния си анорак и хукна към люлките в двора на основното училище „Роузууд дей“, специалното място, където се срещаше със своите приятелки. За пръв път от цяла седмица в дългата алея пред училището нямаше нито един новинарски микробус. Тъй като вече всички смятаха, че Емили и останалите са си измислили, че са видели трупа на Иън в гората, пресата не съзираше смисъл да разпитва учениците.
От другата страна на двора приятелките на Емили се бяха събрали около Спенсър и разглеждаха лист принтерна хартия и мобилния й телефон. Миналата вечер Спенсър се беше обадила на Емили, за да й каже, че е разговаряла с Иън по месинджъра и че А. е изпратил есемес. След това Емили не можа да заспи. Значи А. се беше върнал. И Иън… може би… не беше мъртъв.
Нещо твърдо я блъсна по рамото и тя рязко се обърна с разтуптяно сърце. Беше просто някакъв ученик от основното училище, който беше профучал покрай нея към игрището. Тя стисна ръцете си, опитвайки се да спре треперенето им. Цяла сутрин се тресяха като ненормални.