— Джена? — извика тихо Ариа.
Джена Кавана беше облечена е тежко ватирано черно палто, черни ръкавици и сива шапка — ушанка. Нейният златист ретрийвър стоеше с изплезен език. Тя вдигна глава и я обърна по посока на звука. Устните й се разтвориха.
— Аз съм, Ариа — обясни Ариа. — Вчера с баща ми се нанесохме тук.
Джена леко кимна.
— Знам. — Тя не помръдваше. На лицето й беше изписано виновно изражение.
— Добре ли си? — попита след минутка Ариа, сърцето й не спираше да бие ускорено. — Трябва ли ти нещо?
Джена избута големите си слънчеви очила „Гучи“ нагоре по носа. Беше много странно да видиш някой с тъмни очила в мрака. Изглеждаше така, сякаш се кани да каже нещо, но след това се обърна и махна с ръка.
— Не.
— Чакай! — извика Ариа, но Джена продължи да върви. Ноктите на кучето й почукваха по леда. Обувките й не издаваха никакъв звук. След миг от нея се забелязваше само бялото й бастунче, което се местеше от единия към другия край на тротоара.
12.
Отрежете й главата!
В сряда вечерта Емили постави четири кремави чинии на квадратната маса в трапезарията на семейство Колбърт. Когато стигна до сребърните прибори, тя се спря озадачена. Ножовете до лъжиците или до вилиците се поставяха? В тяхното семейство не се събираха на вечеря. Емили и сестра й Карълайн често вечеряха по-късно от родителите им заради тренировките по плуване.
Айзък се появи от кухнята. Очите му изглеждаха още по-сини заради пуловера с остро деколте и тъмните дънки, които беше облякъл. Той хвана Емили за ръката и сложи в дланта й нещо гладко с дупка. Емили погледна надолу. Беше син керамичен пръстен.
— По какъв повод?
Очите на Айзък блестяха.
— Просто така. Защото те обичам.
Емили стисна силно устни, разкъсвана от чувства. Досега никой, с когото беше излизала, не й беше подарявал нищо.
— И аз те обичам — каза тя и сложи пръстена на показалеца си, където прилягаше най-добре. Не можеше да спре да мисли за онова, което се беше случило между тях предишния ден. Усещането беше толкова нереално… но едновременно с това чудесно — напълно отвличаше мислите й от завръщането на А. През целия ден в училище тя се криеше в тоалетната и се оглеждаше в огледалото, търсейки промени. Но от другата страна я гледаше все същата Емили, с все същите лунички, същите големи кафяви очи и леко чип нос. Не спираше да търси някакъв специален блясък или многозначителна усмивка, нещо, което да потвърди промяната. Искаше й се да сграбчи Айзък за раменете, да го целуне силно и да прошепне в ухото му, че иска да го направят отново. Скоро.
Силен трясък в кухнята пръсна мислите й на хиляди парченца. Естествено, че нямаше да се осмели да го каже на Айзък сега. Не и когато родителите му са тук.
Айзък взе приборите от ръцете й и започна да ги подрежда на масата — лъжиците до ножовете от дясно, вилиците са вляво.
— Изглеждаш ми притеснена — каза той. — Не се тревожи. Казах им да не споменават случая на Али.
— Благодаря — опита се да се усмихне Емили. Любопитните въпроси по случая на Али бяха най-малкият й проблем — повече се притесняваше какво точно беше чула госпожа Колбърт предишната вечер. Когато се появи на вратата им, майката на Айзък я поздрави хладно, сякаш въобще не се радваше да я види. И когато преди секунди Емили излезе от тоалетната, тя можеше да се закълне, че госпожа Колбърт я гледаше осъдително, сякаш беше решила, че Емили е забравила да си измие ръцете.
Тя хукна към кухнята, за да помогне на майката на Айзък да пренесе печеното телешко и касеролите с броколи, картофено пюре с чесън и хлебчета на масата в трапезарията. Господин Колбърт връхлетя в стаята, разхлабвайки вратовръзката си. След като семейството каза молитва, госпожа Колбърт побутна печеното към Емили и за пръв път я погледна право в очите.
— Ето, скъпа. — Ъглите на устата й леко се повдигнаха. — Обичаш месо, нали?
Емили примигна. Само така ли й се струваше, или това изречение преливаше от… намеци? Тя погледна към Айзък, за да види реакцията му, но той невинно си вземаше хлебче от панера.
— Ъ-ъ-ъ, благодаря — отвърна тя и притегли чинията към себе си. Тя обичаше месо. От онова, което, ъ-ъ-ъ… се яде.
— И така, Емили. — Господин Колбърт заби голямата лъжица в купата с картофено пюре. — Разпитах някои от моите работници. Изглежда си доста известна.