Но малкото екранче на нокията й беше тъмно. Внезапно Емили осъзна, че всъщност иска да има есемес от А. Ако той беше отговорен за това, то майката на Айзък щеше да се окаже жертва на манипулативен призрак, вместо просто да се прояви като пасивно-агресивно чудовище.
Смехът на господин Колбърт се разнесе от кабинета му и Емили огледа кухнята. Майката на Айзък събираше статуйки на крави така, както майката на Емили събираше пиленца. На хладилника имаха едни и същи магнитчета във формата на френски къщички, църквички и пекарни. Госпожа Колбърт беше най-обикновена майка с най-обикновена кухня, точно като госпожа Фийлдс. Може би Емили просто се държеше параноично.
Емили събра измитите лъжици, вилици и ножове и ги подсуши с кърпата за съдове, чудейки се в кое чекмедже ги държат. Опита онова, което се намираше най-близо до умивалника. По дъното се търкулна една батерия. Имаше ножици, разпръснати кламери, готварска ръкавица с щампа на крава и няколко менюта с храна за вкъщи, прихванати с лилава гумена лента. Емили се накани да го затвори, но една снимка, тикната в дъното, привлече вниманието й.
Тя я извади навън. Айзък стоеше в антрето, облечен в леко широк костюм, който принадлежеше на баща му. Беше прегърнал Емили, облечена в розовата сатенена рокля, която беше отмъкнала от гардероба на Карълайн. Снимката беше направена преди няколко седмици, когато двамата отидоха на благотворителното събиране на „Роузууд дей“. Госпожа Колбърт се въртеше около тях с розови бузи и блеснали очи.
— Колко сте сладки! — беше извикала тя. Беше оправила корсажа на Емили, беше завързала наново връзката на Айзък и им беше предложила току-що опечени шоколадови бисквитки.
Снимката разказваше една щастлива история… с изключение на едно. Емили нямаше глава. Тя беше изрязана изцяло от снимката, ножиците внимателно бяха премахнали всяка следа от косата й.
Емили бързо затвори чекмеджето. Прокара ръка по шията си, после по брадичката, ушите, бузите и челото. Главата й си беше на мястото. Когато погледна през прозореца, опитвайки се да реши какво да прави, телефонът й звънна.
Сърцето й подскочи. Значи А. наистина имаше нещо общо. Тя извади телефона си с треперещи пръсти.
Имате нов MMS.
На екрана се появи образ. Това беше стара снимка на нечий заден двор. Дворът на Али — Емили веднага разпозна дървесната къщичка върху старото дъбово дърво. Ето я и Али, с детско лице, усмихната и грейнала. Беше облечена в хокейната униформа на роузуудската младежка лига, което означаваше, че снимката е от пети или шести клас — след това Али играеше в университетския хокеен отбор. На снимката имаше още две момичета. Едното имаше дълга, руса коса и беше скрито зад дървото — това сигурно беше Наоми Циглър, една от най-добрите приятелки на Али по онова време. Другото момиче беше заснето в профил. Тя имаше тъмна коса, бледа кожа и естествено червени устни.
Джена Кавана.
Емили държеше телефона в изпънатата си ръка и го гледаше озадачено. Не виждаше с какво можеше да бъде изнудена. Къде беше ликуващото съобщение „Пипнах те! Мама мисли, че си една голяма мръсна курва!“. Защо А. не се държеше като… А.?
Тогава забеляза придружаващия текст под снимката. Емили го прочете четири пъти, опитвайки се да го разбере.
Едно от тези неща не е на мястото си. Намери го бързо или…
13.
Връзката майка-дъщеря
Същата сряда, вечерта, Спенсър се качи на свръхскоростния влак от гарата на Трийсета улица, настани се на една плюшена седалка до прозореца, отпусна коланчето на сивата си права вълнена рокля и изчетка късчетата суха трева от островърхите си ботуши „Лефльор Рандъл“. Беше прекарала повече от час в избор на облекло й се надяваше, че дрехите й говореха едновременно: модерна девойка, сериозна млада жена и най-страхотната биологична дъщеря! Подобен баланс трудно се постигаше.
Кондукторът, посивял възрастен мъж с мило лице, облечен в тъмносиня униформа, погледна билета й.
— В Ню Йорк ли отивате?
— Аха — преглътна Спенсър.
— По работа или за удоволствие?
Спенсър облиза устните си.
— Отивам на гости на майка си — избъбри тя.
Кондукторът се усмихна. Възрастната жена, която седеше от другата страна на пътечката, изхихика одобрително. Спенсър се надяваше, че във влака не пътуваше никой от приятелите на майка й или съдружниците на баща й. Не й се искаше много родителите й да знаят какво прави.