Спенсър затвори очи, заслушана в свирката на влака. Мисленето за всичко това ужасно я изморяваше. Може би колкото повече се отдалечаваше от Роузууд, толкова по-незначително ще й се струва всичко.
След известно време влакът спря.
— Гара „Пен“ — обяви кондукторът. Спенсър грабна чантата си и се изправи с разтреперани колене. Това наистина се случваше. Тя се придвижи след останалите пътници по тясната пътечка, слезе на перона и взе ескалатора нагоре, към главната зала.
Гарата миришеше на меки гевречета, бира и парфюми. Мъжки глас обяви по високоговорителя, че влакът за Бостън е спрял на вход 14 изток. В този миг цяла тълпа хора хукна към 14 изток и едва не събори Спенсър. Тя се огледа раздразнително. Как ще намери Оливия в тази тълпа? Как Оливия ще намери нея? Какво ще си кажат, за Бога?
Някъде в навалицата се разнесе познат, писклив смях. Спенсър се замисли за възможно най-ужасния вариант: ами ако Оливия не съществува? Ами ако това е някаква груба шега, организирана от А.?
— Спенсър? — извика някой.
Спенсър се завъртя. Една млада руса жена със сив кашмирен пуловер „Джей Крю“ и кафяви каубойски ботуши вървеше към нея. Тя носеше малка чантичка от змийска кожа и голяма папка, пълна с листи хартия.
Когато Спенсър вдигна ръка, жената се усмихна. Сърцето на Спенсър спря. Жената имаше същата широка усмивка, която тя виждаше, щом се погледнеше в огледалото.
— Аз съм Оливия — обяви жената и хвана Спенсър за ръцете. Дори пръстите й приличаха на тези на Спенсър, малки и тънки. Оливия имаше същите зелени очи и познатия ясен, не много плътен глас. — Знаех, че си ти, още щом те зърнах да слизаш от влака. Просто го знаех.
Очите на Спенсър се изпълниха със сълзи. И просто ей така, изведнъж, страховете й започнаха да се изпаряват. Всичко това й се стори съвсем… наред.
— Хайде. — Оливия поведе Спенсър към единия от изходите, подминавайки група нюйоркски полицаи и служебно куче-търсач. — Толкова много неща съм намислила за нас.
Спенсър грейна. Внезапно се почувства така, сякаш животът й едва сега започва.
Беше невероятно топла януарска нощ, и улиците бяха пълни с народ. Те взеха такси до Уест вилидж, където Оливия току-що се беше нанесла, и спряха в „Диане фон Фюрстенберг“, един от любимите магазини на Оливия — и на Спенсър. Докато обикаляха между рафтовете, Спенсър научи, че Оливия е арт директор в ново списание, посветено на нощния живот в Ню Йорк. Тя беше родена и израснала в Ню Йорк и беше учила в тамошния университет.
— Аз мисля да кандидатствам в него — изчурулика Спенсър. Всъщност мястото й там беше гарантирано — или поне докато беше първа по успех в класа.
— Страшно ми харесваше там! — каза Оливия. След това тихичко ахна и измъкна една тревистозелена плетена рокля. Спенсър се засмя — тъкмо си я беше набелязала. Оливия се изчерви.
— Винаги си избирам дрехи с тази отсянка на зеленото — призна тя.
— Защото подхожда на очите ти — продължи Спенсър.
— Точно така. — Оливия я погледна с признателност. Изражението на лицето й сякаш казваше „радвам се, че те намерих“.
След като напазаруваха, те тръгнаха бавно по Пето авеню. Оливия разказа на Спенсър, че наскоро се е омъжила за един богат мъж, на име Морган Фрик, на частна церемония в Хемптънс.