— Всъщност довечера отлитаме за Париж, където ще прекараме медения ни месец — каза тя. — Малко по-късно хеликоптер ще ме откара до самолета му. Той се намира на едно частно летище в Кънектикът.
— Тази вечер? — Спенсър се спря, изненадана. — Къде ти е багажът?
— Шофьорът на Морган ще го откара до летището — обясни Оливия.
Спенсър кимна, впечатлена. Морган сигурно беше тъпкан с пари, щом имаше шофьор и частен самолет.
— Точно затова за мен беше толкова важно да се видим днес — продължи Оливия. — Заминавам за две седмици и не можех да издържа при мисълта, че ще трябва да чакам, докато се върна.
Спенсър кимна. И тя не беше сигурна, че щеше да издържи още две седмици в неизвестност.
Папката под мишницата на Оливия изведнъж започна да се изплъзва и тя бързо я сграбчи в опит да попречи на листите да се разпилеят по тротоара.
— Искаш ли аз да я нося? — попита Спенсър. Папката щеше без проблеми да се побере в голямата й чанта.
— Искаш ли? — Оливия с благодарност й подаде папката. — Благодаря. Направо ме побърква. Морган ме помоли да му занеса документите за новия ни апартамент, за да ги разгледа.
Свиха по една странична уличка, подминавайки няколко красиви тухлени сгради. Долните им етажи грееха в златна светлина и Спенсър забеляза една голяма шарена котка, която мързеливо се излежаваше на перваза на прозореца. Двете с Оливия вървяха мълчаливо, единственият звук, който се чуваше, беше потракването на токчетата им по тротоара. Мълчанието винаги караше Спенсър да се чувства неловко — тя се притесняваше, че вината донякъде е нейна — затова започна да говори за своите постижения. Че този сезон е вкарала дванайсет гола. Че от седми клас получава главната роля в почти всяка училищна пиеса.
— И почти по всичко имам шестици — изтърси тя, след което осъзна грешката си. Примигна и се приготви да посрещне онова, което щеше да последва.
Оливия се усмихна.
— Но това е фантастично, Спенсър! Впечатлена съм!
Спенсър предпазливо отвори едното си око. Тя очакваше Оливия да реагира по същия начин като майка й. „Почти по всичко?“. Тя дори чуваше гласа на госпожа Хейстингс в главата си: „По кой предмет нямаш шестица? И защо са само шестици? Защо не са шест плюс?“ И през останалата част от деня Спенсър щеше да се чувства ужасно.
Но Оливия въобще не постъпи така. Кой знае, ако тя беше запазила Спенсър, сигурно характерът й щеше да бъде съвсем различен. Може би нямаше да се старае толкова за оценките си, нямаше да се чувства толкова неудобно сред чужди хора, винаги опитвайки се да докаже, че е най-добрата, най-заслужилата, най-любвеобилната. Никога нямаше да се срещне с Али. Убийството й щеше да е просто поредното заглавие в пресата.
— Защо се отказа от мен? — изведнъж изтърси тя.
Оливия спря пред пешеходната пътека и се загледа замечтано във високата сграда от другата страна на улицата.
— Ами… когато те родих, бях на осемнайсет. Твърде млада, за да имам дете — тъкмо бях приета в университета. Толкова трудно взех това решение. След това разбрах, че някакво богато семейство от предградията на Филаделфия те е осиновило и почувствах, че съм взела правилното решение. Но винаги съм се питала какво е станало с теб.
Светофарът се смени. Спенсър заобиколи една жена, разхождаща мъничък мопс, облечен с бяло плетено пуловерче.
— Родителите ми познават ли те?
Оливия поклати глава.
— Виждала съм ги на снимка, но никога не сме се срещали. Исках всичко да е анонимно, те също. Плаках, след като те оставих, но знаех, че така трябва. — Тя се усмихна тъжно, след което докосна ръката на Спенсър. — Спенсър, знам, че с едно посещение не могат да се наваксат шестнайсет години. Но през целия си живот съм мислила за теб. — Тя завъртя очи. — Извинявай. Това е толкова клиширано, нали?
Очите на Спенсър бяха пълни със сълзи.
— Не — отвърна бързо тя. — Съвсем не. — От колко време очакваше някой да й каже нещо такова?
На ъгъла на Шесто авеню и Дванайсета улица Оливия рязко спря.
— Това е новият ми апартамент. — Тя посочи към най-горния етаж на луксозния блок. Отдолу имаше антиквариат и магазин за аксесоари. Пред входа спря лимузина и една жена, облечена с палто от норки, се стрелна през въртящите се врати.
— Можем ли да се качим горе? — извика Спенсър. Дори отвън мястото изглеждаше великолепно.