Оливия погледна към ролекса на китката си.
— Не знам дали ще успеем преди резервацията ни. Но следващия път обезателно. Обещавам.
Спенсър потисна разочарованието си, защото не искаше Оливия да си мисли, че е някое разглезено хлапе. Оливия отведе Спенсър в един малък, уютен ресторант на няколко пресечки по-нататък. В залата миришеше на минзухар, чесън и миди и беше пълно с народ. Двете седнаха на една маса, примигващата светлина от свещите огряваше лицата им. Оливия веднага поръча бутилка вино, като каза на сервитьора да налее малко и в чашата на Спенсър.
— Тост — каза тя, вдигайки чашата си във въздуха. — За още много подобни гостувания.
Спенсър грейна и се огледа. До бара седеше един младеж, който приличаше много на Ноъл Кан — но с не толкова детинско изражение на лицето. До него седеше момиче, пъхнало крачолите на дънките си в кафявите си ботуши, и се смееше. До тях се бяха настанили двама симпатични по-възрастни мъж и жена. Тя носеше сребристо пончо, а мъжът — тесен, раиран костюм. От тонколоните звучеше френска поп-песен. Всичко в Ню Йорк изглеждаше милиард пъти по-модно, отколкото в Роузууд.
— Ще ми се да живеех тук — въздъхна тя.
Оливия вдигна глава и очите й грейнаха.
— Знам. И на мен ми се иска. Но в Пенсилвания сигурно също е много хубаво. С всичкото това пространство и чист въздух. — Тя докосна ръката на Спенсър.
— В Роузууд е хубаво. — Спенсър разклати чашата си с вино, внимателно подбирайки думите си. — Но семейството ми… не е.
Оливия отвори уста със загрижено изражение на лицето.
— Те просто не се интересуват от мен — поясни Спенсър. — Бих дала всичко, за да не живея вече там. Дори няма да им липсвам.
Усети дразнене в носа си както винаги, когато се канеше да заплаче. Тя упорито наведе глава към скута си, опитвайки се да обуздае емоциите си.
Оливия потупа Спенсър по ръката.
— Бих дала всичко, за да живееш тук — каза тя. — Но трябва да ти призная нещо. Морган не се доверява лесно на хората — някои от близките му приятели го използваха заради парите му и сега той внимава много с непознати. Още не съм му казала за теб. Първо исках да се уверя, че си истинска.
Спенсър кимна. Тя определено разбираше защо Оливия не е казала на Морган за срещата — тя също не беше казала на никого.
— Щях да му кажа за теб в Париж — добави Оливия. — А щом те срещне, не може да не се влюби в теб.
Спенсър отхапа късче хляб, обмисляйки вариантите.
— Ако се преместя тук, дори няма да е нужно да живея с вас — обяви след миг. — Мога да си взема собствен апартамент.
Оливия я погледна обнадеждаващо.
— Ще можеш ли да живееш сама?
Спенсър сви рамене.
— Разбира се. — Напоследък родителите й почти не се завъртаха вкъщи; тя и сега живееше сама.
— Ще ми бъде ужасно хубаво, ако се преместиш тук — призна Оливия с блеснали очи. Само си помисли — можеш да си вземеш едностаен апартамент близо до нас. Сигурна съм, че Майкъл, нашият агент по недвижимите имоти, може да ти намери нещо много специално.
— Мога да се запиша в университета още догодина, една година по-рано — добави Спенсър с нарастващо въодушевление. — И без това си мислех да го направя.
Докато тайно се срещаше с Рен, бившето гадже на Мелиса, тя беше решила да кандидатства по-рано в Пен, за да се махне от къщи и да бъде с него. Всъщност дори беше разговаряла с администрацията на „Роузууд дей“ за по-ранното си дипломиране. При всички курсове, които беше взела, имаше необходимите кредити.
Оливия си пое дълбоко дъх и се накани да каже още нещо, но след това се спря, отпи голяма глътка вино и протегна ръце, сякаш за да каже „задръж малко“.
— На твое място нямаше да се вълнувам толкова — каза тя. — Аз трябва да съм отговорният човек. Трябва да останеш със семейството си, Спенсър. Нека засега се придържаме към посещенията, става ли? — Тя потупа Спенсър по ръката, забелязвайки разочарованото й изражение. — Не се тревожи. Току-що те открих и не искам отново да те изгубя.
След като пресушиха бутилката вино и ометоха две порции спагети, те тръгнаха бавно към хеликоптерната площадка до река Хъдсън, държейки се по-скоро като най-добри приятелки, отколкото като майка и дъщеря. Когато Спенсър видя хеликоптера, който чакаше Оливия, тя я стисна за ръката.
— Ще ми липсваш.
Горната устна на Оливия затрепери.