Хана се обърна към Майк и завъртя очи.
— Добър опит, но по-скоро адът ще замръзне, отколкото аз да облека тези неща. — Тя отново погледна кожените панталони. Интересно, Майк смяташе, че тя носи номер нула.
Лицето му увехна.
— Няма ли поне да премериш бельото?
— Не и пред теб — подразни го Хана. — Ще трябва да използваш въображението си. — Докато дърпаше завесата, не се сдържа и се усмихна. Майк заслужаваше няколко точки заради проявената изобретателност.
Тя остави велурената си чанта на малката кожена табуретка и приглади знаменцето от „Капсулата на времето“, което беше завързала за едната й дръжка. След известни размишления Хана реши в памет на Али да го украси така, както го беше направила приятелката й в шести клас. Логото на Шанел се кипреше до манга жабата. Една състезателка по хокей на трева вкарваше топката в инициалите на „Луи Вюитон“. Хана беше доста доволна от резултата.
Тя се обърна, съблече пуловера си, разкопча сутиена, свали ципа на панталоните си и ги изрита встрани. Докато се протягаше за първата рокля, завесата изведнъж се раздели. Майк подаде глава през процепа.
Хана тихо изписка и покри гърдите си с ръце.
— Какво правиш, по дяволите? — изписка тя.
— Опа! — изрева Майк. — Мамка му. Извинявай, Хана. Помислих си, че това е тоалетната. Това място прилича на лабиринт! — Очите му се спряха върху цепката на бюста й. След това погледът му се плъзна към оскъдното й дантелено бельо.
— Махай се! — изрева Хана и го ритна с голия си крак. Няколко минути по-късно тя излезе от пробната, преметнала една от роклите през ръка. Майк се беше настанил на фотьойла до голямото трикрило огледало. Приличаше на малко лошо кученце, което току-що беше сдъвкало чехлите на господаря си.
— Сърдиш ли се? — попита той.
— Да — отвърна ледено Хана. Всъщност, честно казано не й пукаше особено — чувстваше се поласкана, че Майк толкова жадуваше да види тялото й. Но при всички положения щеше да си отмъсти.
Тя плати за роклята и Майк я попита дали иска да вечерят.
— Само не в „Рив Гош“ — напомни му Хана.
— Знам, знам — отвърна Майк. — Има едно място, което е много по-добро.
Той я поведе към „Годината на заека“, китайски ресторант до магазина на „Прада“. Хана сбърчи нос. Буквално усещаше как задникът й расте само от близостта до мазните, тлъсти и пикантни сосове, които като че ли всички китайци използваха в кухнята си.
Майк забеляза отвратения й поглед.
— Не се тревожи — увери я той. — Решил съм проблема.
Една кльощава азиатка, пъхнала пръчки за ядене в кока си, ги отведе в едно уединено сепаре и им наля чашки горещ зелен чай. В ъгъла имаше гонг, а от рафта над главите им се хилеше голяма нефритена статуя на Буда. Появи се един по-възрастен сервитьор и им поднесе менютата. За изненада на Хана Майк промърмори няколко думи на мандарин. Той посочи Хана, сервитьорът се поклони и се обърна. Майк се облегна назад и самодоволно чукна по гонга.
Хана зяпна.
— Какво му каза, по дяволите?
— Казах му, че си модел на бельо и трябва да пазиш фигурата си, затова бихме искали да видим специалното здравословно меню — обясни равнодушно Майк. — Не обичат да дават тези менюта на хората. Трябва да знаеш как да си ги поискаш.
— И ти знаеше точно как да кажеш модел на бельо на китайски? — сопна му се Хана.
Майк сплете пръсти зад врата си и се облегна на кожения диван.
— Научих това-онова по време на адски скучното ми пребиваване в Европа. Думите модел на бельо са първите, които научавам на всеки език.
Хана очаровано поклати глава.
— Мили боже.
— Значи нямаш нищо против келнерът да си мисли, че си модел на бельо? — попита Майк.
Хана сви рамене.
— Не особено. — Все пак моделите на бельо бяха красиви. И много слаби.
Лицето му грейна.
— Чудничко. Доведох последната си приятелка тук, но тя въобще не хареса номера със специалното меню. Реши, че я обективизирам или някакви подобни глупости.