Колата й я нямаше.
Мястото, където обикновено паркираше своя малък мерцедес купе, беше празно. Но Спенсър беше паркирала там няколко часа по-рано, след като се беше прибрала от училище. Беше ли забравила да включи алармата? Дали някой не я беше откраднал? А.?
Тя хукна към кухнята. Госпожа Хейстингс стоеше до печката и изсипваше зеленчуци в голяма тенджера. Господин Хейстингс си наливаше чаша „Малбек“.
— Колата ми я няма — избъбри Спенсър. — Мисля, че някой я е откраднал.
Господин Хейстингс продължи спокойно да си пълни чашата. Госпожа Хейстингс извади пластмасова дъска за рязане, без дори да трепне.
— Никой не я е откраднал — каза тя.
Спенсър се сепна и се хвана за ръба на плота.
— Откъде знаеш?
Майка й сви устни, сякаш беше опитала нещо кисело. Елегантната й фигура изпълваше черната тениска. Тя стисна здраво ножа, насочвайки го като оръжие.
— Защото баща ти я върна следобед на търговеца.
Коленете на Спенсър омекнаха. Тя се обърна към баща си.
— Какво? Защо?
— Защото беше Гълтач на бензин — обади се госпожа Хейстингс вместо него. — Трябва да започнем да мислим за икономии и за околната среда. — Тя се усмихна самодоволно на Спенсър и се обърна към дъската си.
— Но… — Спенсър усети как тялото й настръхва. — Вие току-що наследихте милиони! И… тази кола не е гълтач на бензин! Много по-икономична е от джипа на Мелиса! — Тя се обърна към баща си. Той продължаваше да не й обръща внимание и да си налива вино. Въобще ли не го интересуваше?
Ядосана, Спенсър го хвана за китката.
— Нищо ли няма да ми кажеш?
— Спенсър — рече господин Хейстингс с равен глас, отдръпвайки ръката си. Пикантната миризма на червено вино изпълни ноздрите й. — Преиграваш. От доста време обсъждаме връщането на колата ти, забрави ли? Нямаш нужда от своя кола.
— Но как да се придвижвам из града? — проплака Спенсър.
Госпожа Хейстингс продължи да кълца морковите на все по-малки и по-малки парчета.
— Ако искаш да си купиш нова кола, прави онова, което правят много деца на твоята възраст. — Тя изсипа морковите в тенджерата. — Намери си работа.
— Работа ли? — изломоти Спенсър. Досега родителите й не я бяха карали да работи. Замисли се за учениците в „Роузууд дей“, които имаха работа. Те работеха в магазина „Гап“ в мола „Кинг Джеймс“. В пекарната „Леля Ан“. Правеха сандвичи в „Уауа“.
— Или вземай нашата — каза госпожа Хейстингс. — Или пък… чух за онова чудесно ново изобретение, което те откарва на всички онези места, където ходиш с колата. — Тя остави ножа на плота. — Нарича се автобус.
Спенсър ги зяпна с отворена уста, ушите й писнаха. След това, за нейна огромна изненада, тя се изпълни с огромно облекчение. Знаеше отговора на всичко. Родителите й наистина не я обичаха. Иначе нямаше да й отнемат всичко.
— Добре — отвърна кратко тя. — И без това скоро няма да съм тук. — Тя излетя от кухнята и чу чашата на баща си да иззвънява в гранитния плот.
— Спенсър — извика той. Но беше късно, беше твърде късно.
Тя изтича нагоре по стълбите към спалнята си. Обикновено, когато техните й вземаха нещата, тя се разплакваше и се хвърляше на леглото си, чудейки се какво не е направила както трябва. Но не и този път. Тя се приближи до бюрото си и взе папката, която Оливия беше забравила в нея. Пое си дълбоко дъх и надникна вътре. Точно както беше казала биологичната й майка, вътре беше пълно с документи за апартамента, който бяха купили Оливия и съпругът й; неща като размери на стаите, материали за подове и обзавеждане, екстри на сградата — като гледачи на кучета, вътрешен басейн с олимпийски размери и салон на „Елизабет Арден“. За папката с кламер беше прикрепена визитна картичка. Майкъл Хътчинс, недвижими имоти.
Майкъл, нашият агент, ще ти намери нещо много специално, беше казала Оливия по време на вечерята.
Спенсър огледа стаята си, преценявайки съдържанието й. Обзавеждането, от леглото с балдахин до старинното й бюро, махагоновия шкаф и масичката стил „Чипъндейл“, си бяха нейни. Беше ги наследила от пралеля си Милисънт — изглежда тя не изпитваше неприязън към осиновените деца. Естествено, щеше да се наложи да си вземе дрехите, обувките, чантите и книгите. Сигурно всичко щеше да се събере в един от камионите на фирмата за превоз. Ако се наложеше, дори сама щеше да си ги откара.