— Трябва да тръгвам — изсъска тя в телефона.
— Добре — отвърна Спенсър. — Пази се.
Емили затвори телефона си и го пъхна в джоба. Когато вратата на кабинката се отвори и отвътре излезе една жена, кръвта на Емили изстина.
— О! — Госпожа Колбърт рязко спря. Беше облечена с копринена блуза и черни панталони, сякаш беше дошла тук от работа. Ъглите на устата й рязко увиснаха надолу.
— Здрасти — пропя Емили с глас, който бе една октава по-висок от нормалния й. Ръцете й трепереха. — Как сте?
Госпожа Колбърт профуча покрай нея и пусна топлата вода. Поднесе ръцете си под водната струя и започна да ги търка толкова енергично, че беше истинско чудо, че кожата й не започна да се бели. Блокираше пътя към диспенсъра със салфетки, но Емили не посмя да я помоли да се отмести.
— Да не би с господин Колбърт да се дошли на вечеря тук? — попита Емили, опитвайки се да се усмихне. — Обожавам бургерите им.
Госпожа Колбърт се завъртя рязко и я погледна.
— Стига с тия преструвки. Обиждаш ме.
Стомахът на Емили се сви. Откъм бара се разнесоха нови ликуващи викове.
— М-моля?
Госпожа Колбърт завъртя кранчето на умивалника и рязко откъсна една салфетка, избърсвайки енергично ръцете си.
— Не исках да ти го казвам пред сина ми, затова те изтърпях онази вечер. Но ти опозори мен и дома ми. За мен ти си пълен боклук. Да не си посмяла отново да стъпиш у нас.
Емили пребледня. Ушите й заглъхнаха. Замаяна, тя излезе заднишком от помещението, след което се завъртя и хукна обратно към масата си. Грабна палтото от облегалката на стола и се устреми към вратата.
— Емили? — извика Карълайн и се надигна. Но Емили не отговори. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се махне от майката на Айзък, преди да е казала още нещо.
Студеният вятър хапеше бузите й, докато тя вървеше към паркинга. Карълайн дотича до нея, пъхайки ръце в ръкавите на анорака си.
— Какво стана? — попита сестра й. — Какво се случи?
Емили не отвърна нищо. Не знаеше какво да отговори. Но ти опозори мен и дома ми. Госпожа Колбърт беше казала всичко.
Тя се втренчи в ярката неонова реклама на „Епълбис“, проклинайки ужасния си късмет. Защо госпожа Колбърт трябваше да бъде тук точно тази вечер? Освен това часът беше осем, не най-подходящото време за вечеря. А и навън беше кучи студ, идеалната вечер да си останеш у дома.
Някъде от вътрешността на чантата й се разнесе телефонен звън. Изведнъж я озари прозрение. Може би не беше никакво съвпадение, че госпожа Колбърт беше точно тази вечер в „Епълбис“. Може би някой й беше казал да дойде.
— Просто… изчакай една секунда — каза тя на сестра си. Тръгна към завоя, където се намираше задната врата на закусвалнята и клекна до стената. Зеленикавият екран на телефона й блещукаше в мрака. Имате 1 нов емемес, пишеше на дисплея.
Една снимка изпълни екрана. Но тя нямаше нищо общо с Емили, Айзък или майката на Айзък. Вместо това се виждаше голяма стая с цветни стъкла, лъскави дървени църковни пейки и дебел червен килим. Емили се намръщи. Това беше „Света Троица“, църквата, в която ходеше семейството й. Видя изповедалнята на отец Тайсън, малката дървена беседка до фоайето. От изповедалнята излизаше някой с наведена глава. Емили приближи телефона до лицето си. Мъжът от снимката — висок, с къса, тъмна коса. На якето му блестеше значката на роузуудската полиция, а от колана му висяха белезници.
Уайлдън?
Тогава забеляза съобщението, прикрепено към долната част на снимката. Въпреки че не беше съвсем сигурна какво означава, тя настръхна и по гърба й пробягаха тръпки.
Явно всеки има нещо за криене, нали?
18.
Има нещо гнило в Роузууд…
В петък сутринта, докато небето постепенно изсветляваше от черно към бледо пурпурно, Хана дръпна ципа на зеленото си яке „Пума“ и направи няколко упражнения за разтягане пред голямото кленово дърво в предния им двор. След това сложи слушалките на айфона си и започна сутрешния си джогинг по алеята пред дома й. Каква глупачка беше, че не си го взе по-рано — въоръжена с новия си, нерегистриран телефонен номер, тя не беше получила нито едно съобщение от Новия А.
Той обаче засипваше Емили с есемеси — рано сутринта Хана беше получила от нея една снимка, на която се виждаше Дарън Уайлдън да излиза от църквата. „Според теб какво означава това?“ — беше написала Емили, сякаш наистина очакваше от Хана да знае отговора. Много хора ходеха на църква. Тя не вярваше, че А. изпраща на Емили есемеси с важни улики. По-скоро А. си играеше с и без това обърканото й съзнание.