За сметка на това Хана беше получила доста есемеси от Майк Монтгомъри. Като този, който пристигна току-що:
„Будна ли си?“
„Да — написа бързо Хана. — Правя сутрешния си джогинг“.
„Секси — отвърна Майк. — Какво си облякла?“.
Хана се ухили.
„Клинче. Свръхтясно“.
Майк: „Намини към дома!“.
„Ще ти се“ — отвърна Хана и се изкикоти.
Майк й беше пратил есемес и предишната вечер, след като най-вероятно се беше прибрал след срещата си с Кейт. Хана си мислеше да го смъмри за двойната среща, но се притесни да не прозвучи като оплакване. Дали Майк смяташе, че Кейт е по-красива? По-слаба? Дали беше отвел и нея на пазар, за да се опита да се намърда и в нейната пробна? Какво беше направила Кейт? Дали се беше разсмяла… или беше изпаднала в истерия?
„Кога да те взема за партито в «Радли» утре?“ — написа Хана.
Беше стигнала до края на улицата, когато получи отговора на Майк. „Имаш ли нещо против да сме трима?“. Хана спря рязко. Беше очевидно кой щеше да е третият — Кейт.
Тя изрита металния стълб на знака „стоп“, стърчащ в края на улицата. Той издрънча силно и стресна птичките, които бяха накацали по съседното дърво. Баща й се беше отказал да прилага наказанието си двете с Кейт да ходят навсякъде заедно, но не спираше да се опитва да ги направи най-добри приятелки. Като вчера, например, след като Кейт се върна от срещата си с Майк. Тя се присъедини към Хана и господин Мерин, които седяха в кухнята. Хана гордо показа своето украсено късче от знамето на „Капсулата на времето“. Господин Мерин го разгледа, след това погледна Кейт и кротко попита Хана дали Кейт може да получи част от заслугите по намирането му и да украси ъгълчетата му, например.
Хана зяпна изненадано.
— Мое си е! — извика тя, удивена, че баща й може да предложи нещо подобно. — Аз го намерих! — Баща й я погледна разочаровано, след което стана и излезе. Кейт не каза нищо през цялото време. Вероятно беше решила, че тихата, скромна дъщеря е по-добра от крещящата, невъзпитана дъщеря. Но Хана знаеше, че вътрешно Кейт си умира от удоволствие, че връзката между Хана и баща й бавно и болезнено се разкъсва.
Зад гърба й се чу свистене и Хана рязко се обърна, изпитвайки несъмненото усещане, че зад гърба й има някой. Само че тесният път беше празен. Тя въздъхна и реши въобще да не отговаря на Майк. Пъхна айфона в джоба си и усили музиката. Затича се надолу по хълма, мина по тясното мостче между два двора и се озова на познатото кръстовище. На ъгъла се издигаше старата сива фермерска къща. До дървената ограда спокойно стояха два жълтеникавокафяви коня и едно шотландско пони. Това беше отбивката към дома на Али.
За пръв път Хана застана на това кръстовище в деня, в който се опита да открадне знаменцето на Али. Спомни си как се взря в големите, меки очи на понито, с надеждата, че то ще й подскаже мнението си за онова, което се кани да направи. За кого се мисли тя, че се осмелява да отиде и да открадне знамето на Али? Ами ако Наоми и Райли също са там и трите просто се изсмеят грубо в лицето й? Може би просто трябва да приема факта, че никога няма да съм популярна, едва не произнесе на глас тя. Но тогава по пътя мина кола, Хана изпъна рамене и подкара колелото.
Сега дотича до квартала на Али, дишайки тежко. Къщата на Мона беше една от първите на улицата. Видът на голямата, полукръгла алея и островърхият покрив на гаража предизвикаха болезнени спомени. Хана отмести поглед. Следваше къщата на Джена, червена сграда в колониален стил, с голямо дърво отстрани, същото, на което някога се намираше дървесната къщичка на Тоби. По-нататък идваше имението на Спенсър, което се кипреше зад голяма порта от ковано желязо. По прясно боядисаната врата на гаража се виждаха остатъци от надписа УБИЕЦ. Старата къща на Али беше последна в края на задънената улица.
Хана дотича до олтарчето на Али, което все още се намираше на завоя. Няколко свещи бяха заменени, а една беше запалена и танцуваше на вятъра. Имаше няколко картонени знака, върху които бяха написани неща от рода на „Ще го намерим, Али“ и „Иън ще си плати за това!“.