Тя се спря и погледна снимката, която беше част от олтара още от деня, в който той беше издигнат, веднага след като тялото на Али беше открито. Фотографията се беше изкривила и избеляла от месеците дъжд и сняг. На нея Али беше в шести клас, облечена със синя тениска „Фон Дъч“ и дънки „Севън“, застанала в голямото фоайе на Спенсър. Снимката беше направена в нощта, когато Мелиса и Иън отидоха на зимния бал на „Роузууд дей“ — Али изпитваше страстно желание да ги проследи и се разсмя истерично, когато Мелиса се спъна на стълбите по време на грандиозната си поява. Кой знае, може би още по онова време между Али и Иън вече имаше нещо.
Хана се намръщи и се взря отблизо в снимката. Входната врата зад Али беше леко открехната и разкриваше част от предния двор на Спенсър. На алеята, до лимузината на Иън и Мелиса, стоеше една самотна фигура с яке и дънки. Хана не можеше да види ясно кой е, лицето беше размазано. Но в стойката имаше нещо натрапчиво и воайорско, сякаш непознатият също искаше да шпионира Иън и Мелиса.
Затръшна се врата. Хана подскочи и вдигна глава. В първия момент не можа да разбере откъде идва шумът. След това видя Дарън Уайлдън да стои в дъното на алеята на семейство Кавана. Щом зърна Хана, той се сепна.
— Хана — каза Уайлдън. — Какво… правиш тук?
Сърцето на Хана заби ускорено, сякаш току-що я бяха хванали да краде от магазина.
— Джогинг. А ти какво правиш тук?
Уайлдън изглеждаше развълнуван. Обърна се леко встрани и махна с ръка към гората зад къщата на Спенсър.
— Ами аз, ъ-ъ-ъ, нали знаеш… Проверявам как са нещата.
Хана скръсти ръце. Полицията се беше отказала да претърсва горите още преди няколко дни. А и Уайлдън се беше появил откъм къщата на Джена, която се намираше от другата страна на улицата, срещу гората.
— Намери ли нещо?
Уайлдън потърка облечените си в гумени ръкавици ръце.
— Не би трябвало да си тук — изтърси изведнъж той.
Хана го погледна.
— Навън е студено — опита се непохватно да се измъкне от положението Уайлдън.
Хана изпъна левия си крак.
— Затова са клиновете. И ръкавиците, и шапките.
— Въпреки това. — Уайлдън удари с юмрук в дланта си. — Предпочитам да тичаш на някое по-сигурно място. Като алеята на Марвин.
Хана се сви. Дали Уайлдън наистина беше загрижен за нея… или просто искаше да се махне оттук? Той отново погледна през рамо към гората зад къщата на Спенсър. Хана също се обърна натам. Имаше ли нещо в гората? Нещо, което той искаше да скрие от нея? Но нали беше казал на пресата, че според него в гората никога не е имало труп? Нали смяташе, че Хана и останалите си бяха измислили всичко?
Спомни си за есемеса на А., свързан с посещението на Уайлдън в изповедалнята.
Явно всеки има нещо за криене, нали?
— Искаш ли да те откарам до някъде? — попита той на висок глас и Хана се стресна. — Приключих тук.
В интерес на истината пръстите на Хана бяха поизмръзнали.
— Добре — промърмори тя, опитвайки се да остане спокойна. Погледна за последен път олтара на Али и тръгна след Уайлдън към полицейската кола, която беше покрита с пласт сняг и кал. — Това ли е колата ти? — попита Хана. Имаше нещо познато в нея.
Уайлдън кимна.
— Патрулката е на ремонт, затова трябваше да изкарам тази стара трошка. — Той й отвори вратата. Вътре миришеше на гранясали хамбургери от „Макдоналдс“. Уайлдън бързо събра на купчина няколко папки, кутии от обувки, дискове, празни кутии от цигари, неотворени писма и чифт ръкавици и ги хвърли на задната седалка. — Извинявай за бъркотията.
Един стикер, който лежеше на предното табло, привлече вниманието на Хана. На него беше нарисувана риба с няколко инициали и надпис „дневен пропуск“. Стикерът не беше изгубил блясъка си и надписът и рисунката изглеждаха съвсем новички.
— Скоро да си ходил за риба? — попита Хана и посочи лепенката. Навремето, когато бащата на Хана все още й беше приятел, а не бездушен робот, който просто иска да направи принцесата Кейт щастлива, двамата заедно ходеха за риба на езерото Кеука. Купуваха си разрешителни за риболов от местния магазин за риболовни принадлежности, за да могат спокойно да си ловят риба, без да ги глобят.
Уайлдън погледна към стикера и през лицето му мина странно изражение. Той завъртя стикера между пръстите си и бързо го хвърли на задната седалка.