— От години не съм почиствал тази кола — избъбри той. — Не се знае откога стои тук.
Двигателят забръмча и Уайлдън потегли толкова рязко, че Хана залитна назад. Той обърна в задънената уличка, като едва не прегази олтара на Али. После профуча покрай къщите на Спенсър, Джена и Мона.
Хана се вкопчи в малката дръжка над прозореца.
— Не сме на състезание — пошегува се тя с треперещ глас и засилващо се притеснение.
Уайлдън я погледна с ъгъла на окото си, но не каза нищо. Хана забеляза, че не е облечен с полицейското си яке, а носи обикновен сив суичър с качулка и черни дънки. Същият като на онзи човек, който се беше навел над нея в гората в съботната нощ. Но това беше чисто съвпадение, нали?
Тя разтърка врата си с ръка и се прокашля.
— Как върви разследването на Иън?
Уайлдън я погледна, без да повдига крак от педала за газта. С пълна скорост взе завоя към хълма и гумите на колата изсвистяха.
— Имаме много добра следа, която ни подсказва, че Иън е в Калифорния.
Хана отвори уста, но бързо я затвори. Ай пи адресът от съобщението в месинджъра показваше, че Иън е все още в Роузууд.
— Как, ъ-ъ-ъ… разбрахте това? — попита тя.
— Обадиха ни се — изръмжа той.
— Кой?
Той я погледна смразяващо.
— Знаеш, че не мога да ти кажа.
Пред тях се движеше един сив нисан патфайндър, който бавно се изкачваше по хълма. Уайлдън даде газ и навлезе в платното на насрещното движение, за да го изпревари. Патфайндърът изсвири. В далечината се появиха два замъглени фара, които се приближаваха към тях.
— Какво правиш? — извика Хана нервно. Уайлдън не се върна обратно в своето платно. — Спри! — изпищя тя. Внезапно се озова отново в нощта, когато стоеше на паркинга на „Роузууд дей“, а колата на Мона се беше устремила към нея. Когато осъзна, че джипът няма намерение да завие, тя остана вцепенена на мястото си, ужасена и безпомощна. Чувстваше, че не може да направи нищо, за да попречи на случващото се.
Хана затвори очи, обзета от силен страх. Чу се силно свирене на клаксон и колата на Уайлдън сви вдясно. Хана отвори очи и видя, че са се върнали в тяхното платно.
— Какво ти става? — извика тя. Цялото й тяло трепереше.
Уайлдън отново я погледна с ъгъла на окото си. Изглеждаше така, сякаш… се забавлява!
— Успокой се.
Успокой се? Хана прокара ръка по лицето си и едва се сдържа да не повърне. Инцидентът от миналата година отново и отново се връщаше в съзнанието й. След случилото се тя се опитваше усилено да забрави онази нощ, а ето го сега Уайлдън, който открито се забавляваше със страховете й. Може би не трябваше да отхвърля с лека ръка предупрежденията на А. за него.
Беше готова да го накара да спре, за да слезе, когато осъзна, че завива в алеята пред дома й. Щом стигнаха до къщата, тя бързо разкопча колана си и слезе от колата. Никога не се беше чувствала толкова щастлива, че вижда дома си.
Тя затръшна силно вратата, но Уайлдън като че ли не й обърна внимание. Просто се отдалечи с висока скорост по алеята, без дори да намали при излизането на главния път. Част от натрупания върху предницата на колата сняг беше паднал. Хана видя острия й профил и злобно изглеждащите фарове.
Внезапно я връхлетя усещане за дежа вю. Като че ли нещо подобно се беше случило и преди — и не само в нощта на инцидента с нея. Почувства се по същия начин, както в часа по френски, когато се опитва да се сети за някоя дума и тя е на върха на езика й, но не може да я каже. Обикновено си я спомняше по-късно, във възможно най-странния момент, когато сърфира из Айтюнс, например, или разхожда Дот. Рано или късно щеше да си спомни и това.
Но не умираше от нетърпение да разбере какво е.
19.
Спенсър взема живота си в ръце
В петък след училище най-добрата приятелка на Спенсър, Кирстен Калън, зави в алеята пред дома на семейство Хейстингс и дръпна ръчната спирачка.
— Благодаря, че ме докара — рече Спенсър. Това, че техните й бяха взели колата, не означаваше, че трябва да се вози в смрадливия училищен автобус.
— Няма проблем — отвърна Кирстен. — В понеделник пак ли ще те возя?
— Ако не ти представлява проблем — промърмори Спенсър.
Беше се обадила на Ариа с молба да я докара, тъй като тя вече живееше през една улица от тях, но Ариа каза, че трябвало да свърши нещо следобед, загадъчно премълчавайки какво е то. А и нямаше как да помоли Андрю. Цял ден се беше надявала, че той ще дойде да се извини — ако го беше направил и тя щеше да му се извини, и щеше да обещае, че дори и да се премести, двамата ще си останат заедно. Но Андрю нарочно не й продума цял ден. И Спенсър реши, че това е краят.