Айзък вървеше към малката тревиста пътечка, която водеше от паркинга на „Уауа“ към улицата. Той я погледна през рамо.
— Говориш за майка ми. Помисли какво още ще кажеш. Хубаво си помисли.
— Вече съм го обмислила! — извика Емили. Но Айзък продължи да върви, без да каже нищо. Тя се спря пред кафенето изтощена. Над главата й жужеше неоновата реклама. Няколко хлапета се бяха наредили пред бара и си купуваха кафе, безалкохолни и сладкиши. Тя изчака Айзък да се обърне, но той не го направи. Най-накрая се върна при колата си и влезе вътре. Колата й миришеше на препарата за почистване, който използваха семейство Колбърт. Пасажерската седалка беше все още топла от тялото на Айзък. Тя впери поглед в зеления контейнер и остана така поне десет минути, без да е наясно как да приема случилото се.
От раницата й се разнесе тих звън. Тя порови вътре, търсейки телефона си. Може би Айзък пращаше извинителен есемес. Може би тя също трябваше да се извини. Двамата с майка му бяха много близки, а тя определено нямаше никакво желание да мрази семейството му. Може би трябваше да намери някакъв друг начин да му съобщи новините, вместо да му ги изтърси просто така.
Емили отвори есемеса и преглътна тежко. Не беше от Айзък.
Твърде си заета, за да разгадаеш подсказките ми? Иди в старата къща на първата ти любов и може би всичко ще си дойде на мястото.
Емили гледаше безизразно дисплея. Тези мъгляви обяснения й бяха дотегнали. Какво искаше А.?
Тя бавно изкара колата от паркинга и намали, за да пропусне един джип, пълен с ученици. Иди в старата къща на първата ти любов. Очевидно имаше предвид Али. Щеше да захапе стръвта; улицата, на която живееше Али, се намираше само на няколко пресечки оттук. И без това нямаше какво друго да прави сега. Едва ли щеше да хукне към къщата на Айзък и да задумка отчаяно по вратата, умолявайки го да се върне.
Тя зави по уединения път, който минаваше покрай километрите земеделски площи, а от очите й се стичаха сълзи. Стигна бързо до знака „стоп“ преди улицата на Али. Малко по-нататък имаше знак за преминаващи ученици. Преди години, в една топла лятна нощ, Али и Емили го бяха украсили със стикери с усмихнати личица, които бяха купили от парти магазина. Сега вече ги нямаше.
Старата къща на Али се появи в края на улицата. На завоя се виждаше тъмната сянка на олтара на Али. Сега в къщата живееше семейството на Мая. Някои от лампите в стаите светеха, включително тази в някогашната спалня на Али — сега това беше спалнята на Мая. Докато Емили гледаше към нея, на прозореца се появи Мая, сякаш знаеше, че тя ще бъде там. Емили ахна, отдръпна се от прозореца, сграбчи волана и сви в малката задънена уличка. Щом се озова пред къщата на Спенсър, тя спря, твърде изтощена, за да продължи.
Тогава, с ъгъла на окото си, видя някакво проблясване вдясно. Някой, облечен с бяла тениска, стоеше до прозореца в къщата на семейство Кавана.
Емили угаси фаровете. Човекът беше висок, с широки рамене, най-вероятно мъж. Голяма външна лампа с квадратна форма скриваше лицето му.
Внезапно до него се появи Джена. Емили затаи дъх. Тъмната коса на Джена падаше на вълни по раменете й. Тя носеше черна тениска и раирано долнище на пижама. До нея застана кучето й, почесвайки ухо със задния си крак.
Джена се обърна и каза нещо на мъжа. Тя говори дълго, след което той отвърна нещо. Джена кимна, заслушана в гласа му. Мъжът махаше с ръце, сякаш Джена можеше да види жестовете му. Лицето му все още не се виждаше. Тялото на Джена се стегна и зае защитна поза. Мъжът отново заговори, а тя наведе глава, сякаш се срамуваше от нещо. Отметна с ръка няколко кичура коса, които падаха над големите й тъмни очила „Гучи“. После каза нещо и лицето й придоби изражение, което Емили не успя веднага да разгадае. Тъга? Тревога? Страх? След това Джена си тръгна, следвана от кучето.
Мъжът прокара ръце през косата си, очевидно развълнуван. След това лампата в дневната угасна. Емили се наведе напред и се взря с присвити очи, но не успя да види нищо. Огледа двора на Джена. Към ствола на дървото все още имаше приковани дъски, които образуваха стълба към някогашната дървесна къщичка на Тоби. Скоро след като фойерверките ослепиха Джена, господин Кавана беше разрушил къщичката. Странно как след толкова много време семейство Кавана продължаваха да обвиняват Тоби за ослепяването на сестра му. Всъщност вината за това беше на Али. И всъщност самата Джена беше поискала да го направи, за да се отърве завинаги от Тоби.