Есемесът беше от Емили.
„Наблизо ли си? Имам ново съобщение. Трябва да поговорим“.
Хана пусна телефона обратно в джоба си и прехапа устни. Знаеше, че трябва да се обади на Емили — и да й каже за странното поведение на Уайлдън, докато я караше към къщи предишния ден — но точно сега беше заета. Сети се за съня си от сутринта. Какво се опитваше да й подскаже съзнанието й? Знаеше ли Али къде се намира знамето й? Възможно ли е на него да е нарисувано нещо, което да им подскаже какво се е случило с нея? Освен това Али каза: Понякога не забелязвам, че пея, очаквайки от Хана да знае какво означава това. Дали беше нещо, което Али обичаше да казва, или пък нещо, което някой е казвал на Али? Хана не можеше да си спомни. Припомни си дори случайните личности в живота на Али, като онзи студент от Холандия, който й беше подарил дървено сабо в знак на своята привързаност, младежът с джетовете в Поконос, който винаги „затопляше седалката специално за нея“, или пък господин Солт, единственият мъж-библиотекар, който винаги казваше на Али, че ако иска да прочете „Хари Потър“, той ще й донесе своето специално издание — бляк! Хана не се сещаше някой да е казвал нещо за пеене. Въпреки това фразата й звучеше някак познато, но беше напълно възможно да я е чула в някой от тъпите сериали на Кейт, или да я е прочела върху някой стикер.
Техно музиката във фитнес клуба й проглуши ушите още преди да отвори входната врата. Едно момиче с розово бюстие и черни панталони за йога се появи иззад гишето.
— Добре дошли във „Филаделфийския спортен клуб“! — пропя тя. — Бихте ли се записали, моля? — Тя протегна към Хана някакво приспособление, което приличаше на четец на членски карти.
— Аз съм просто посетител — отвърна Хана.
— О! — Момичето имаше големи немигащи очи, кръгло лице и замаяно изражение. Тя напомняше на Хана за куклата на съседките й близначки. — Тогава ще попълните ли формуляра за посетители? — изчурулика. — Цената е десет долара за цял ден.
— Не, благодаря! — пропя Хана и я подмина. Тя никога, в никакъв случай, нямаше да плати, за да използва тази дупка. Момичето извика нещо възмутено, но Хана не се обърна. Високите й токчета потракваха по коридора, който минаваше покрай магазина за спортни стоки и широките рафтове, върху които съхраняваха кърпите. Хана ги изгледа високомерно. В тази дупка дори нямаше място за отдих! Нищо чудно хората дори да пикаеха под душовете.
Басът от тонколоните проглушаваше ушите й. В другия край на залата едно момиче с изпъкнали вени на ръцете караше като полудяло крос тренажора. Някакво момче с мокра къдрава коса попиваше потта си. В далечината се чуваше потракването на щанги. И естествено, целият отбор по лакрос се въртеше около тях. Ноъл вдигаше гирички пред огледалото и се възхищаваше на себе си. Джеймс Фрийд кривеше лице върху балансиращия тренажор, а Майк Монтгомъри се беше опънал върху лежанката, готов да оттласне щангата.
Джакпот.
Хана изчака Майк да снижи щангата към гърдите си, приближи се и прогони Мейсън Байърс, който му асистираше.
— Аз ще поема оттук. — След това се наведе над Майк и се усмихна.
Той се ококори.
— Хана!
— Здрасти — каза хладно тя.
Майк започна да вдига щангата, за да я остави върху стойката й, но Хана го спря.
— Не бързай толкова — каза тя. — Първо трябва да обсъдим нещо.
По челото на Майк изби пот и ръцете му започнаха да треперят.
— Какво?
Хана отметна косата си назад.
— Така. Ако искаш да излизаш с мен, няма да излизаш с никой друг. Включително Кейт.
Майк изпъшка. Бицепсите му започнаха да потреперват. Той я погледна умолително.
— Моля те. Ще я изпусна на гърдите си. — Лицето му започна да почервенява.
Хана издаде цъкащ звук.
— Мислех, че си по-силен.
— Моля те — проплака Майк.
— Първо ми обещай — настоя Хана. Тя се наведе напред още малко, разкривайки част от деколтето си.
Очите на Майк се плъзнаха встрани. Вените на врата му пулсираха.
— Кейт ме покани на партито още преди да разбера, че искаш да си ми единствената. Вече не мога да се отметна от дадената дума.
— Напротив, можеш — изръмжа Хана. — Лесна работа.