Устните на Джейсън се отвориха леко.
— Какво куче?
Ариа посочи навън през прозореца.
— Онзи… ротвайлер.
— Нямаме никакъв ротвайлер.
Ариа се втренчи в него. Кучето влачеше тежка верига. Тя си беше помислила, че просто се е откъснало от стълба, на който е било вързано… но може би всъщност някой я беше прерязал. Сега като се замисли установи, че след като се озова вътре, кучето повече не се обади.
— Не ми ли прати имейл тази сутрин? — попита тя с треперещ глас. — Не ми ли каза да се срещнем тук?
Джейсън присви очи.
— Никога не бих ти предложил да се срещнем тук.
Паркетът изскърца, когато Ариа отстъпи назад.
Как може да е толкова глупава? Разбира се, че имейлът не е бил от Джейсън. Тя изпита такова облекчение при получаването на съобщението му, че дори не се сети, че той не знае адреса на електронната й поща. Писмото беше от… някой друг. Някой, който знаеше, че Джейсън няма да си е у дома. Някой, който може би беше пратил чуждото куче да я подгони към апартамента му. Тя го погледна и сърцето й заби лудо.
— Направо тук ли дойде, или ходи и до къщата? — настоятелно попита Джейсън.
— С-само тук.
Той се надвеси над нея и стисна зъби.
— Истината ли казваш?
Ариа прехапа устни. Какво значение имаше?
— Разбира се.
— Махай се! — излая Джейсън. Той отстъпи встрани и посочи вратата.
Ариа не помръдна.
— Джейсън — започна тя, — извинявай, че влязох тук. Получи се ужасно недоразумение. Може ли поне да поговорим?
— Марш! Навън. — Джейсън посочи със замах вратата, събаряйки няколко книги от рафта. На пода се озова и една стъклена гравирана плочка, която се пръсна на малки остри парченца. — Махай се! — отново изрева той. Ариа се сви и проплака ужасено. Лицето на Джейсън се беше променило. Очите му се бяха разширили, ъглите на устата му се бяха опънали назад, дори гласът му звучеше различно. По-ниско. По-злобно. Ариа въобще не го позна.
Тя изтича през вратата и хукна надолу по стълбите, подхлъзвайки се няколко пъти на мокрите дъски. По бузите й се стичаха сълзи. Започна да рови в чантата си за ключовете от колата и се хвърли бързо на предната седалка, сякаш нещо я преследваше. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, дъхът й секна. В далечината забеляза неясните фигури на човек и куче — ротвайлер? — да изчезват в гората.
24.
Нюйоркчанката Спенсър
Спенсър се облегна на плюшената седалка във високоскоростния влак за Ню Йорк, наблюдавайки кондуктора, който се придвижваше из вагона и проверяваше билетите. Въпреки че беше още събота и въпреки че Майкъл Хътчинс, агентът по недвижимите имоти, й беше казал, че собственикът ще използва уикенда, за да почисти и приготви чисто новия апартамент на Пери стрийт, Спенсър просто не можеше да чака до понеделник следобед, за да го види. Може би нямаше да успее да се нанесе още днес, но това нямаше никакво значение — стигаше й просто да поседи на стълбището, да разгледа магазините в квартала и да изпие едно капучино в местния „Старбъкс“. Искаше да обиколи мебелните магазини в Челси и на Пето авеню и да си запази някои неща. Нямаше търпение да седне в някое кафене и да прочете вестник „Нюйоркчанин“, какъвто скоро самата тя щеше да стане.
Може би точно това беше почувствал Иън, щом избяга от Роузууд, освободен от всички проблеми, нетърпелив да започне отначало. Къде ли беше той сега? В Роузууд? Или беше поумнял и се беше измъкнал от града? Отново се сети за човека, който беше видяла предишната нощ в гората до хамбара. Определено приличаше на Мелиса… но нали тя беше във Филаделфия? Може би Иън беше оставил нещо след шоуто с трупа си, нещо, което беше помолил Мелиса да донесе. Означаваше ли това, че Мелиса има представа къде се намира той и какво прави? Може би знаеше и кой е А. Ако сестра й се обадеше, Спенсър щеше да я попита дали знае нещо за снимките, които Емили беше получила. Какво общо имаше снимката на Али, Наоми и Джена със снимката на Уайлдън в църквата? И защо Ариа и Хана не получаваха никакви съобщения от А., а само Спенсър и Емили? Защо се беше захванал само с тях? Дали се намираха в по-голяма опасност от останалите? Ако Спенсър се преместеше в Ню Йорк, щеше ли най-после да се освободи от кошмара на А.? Надяваше се да е така.
Влакът влезе в тунел и пътниците започнаха да стават от местата си. „Следваща спирка «Пен»“, разнесе се гласът на кондуктора от високоговорителя. Спенсър грабна брезентовата си раничка и се нареди на опашката. Когато се озова в голямата зала на гарата, тя се огледа. Навсякъде се виждаха табелки, указващи пътя към метрото, такситата и изходите. Тя хвана чантата си по-здраво и последва тълпата към издигащия се елеватор, който водеше към улицата. На широкия булевард се тълпяха таксита. В очите й блестяха фарове. Високи сиви сгради се издигаха към небето.