Спенсър махна на едно такси.
— Пери стрийт номер двеста двайсет и три — каза тя на шофьора, щом седна вътре. Той кимна, вля се в трафика и пусна някаква спортна станция по радиото. Спенсър се въртеше нетърпеливо отзад, искаше да му каже, че вече живее тук, че отива в съвсем новия си апартамент, който се намира на две крачки от дома на майка й.
Таксито се движеше бавно по Седмо авеню, след което зави и навлезе в наподобяващите лабиринт улички на Уест вилидж. Когато стигна до улица „Пери“, Спенсър се изпъна рязко. Каква красива улица. От двете й страни се издигаха стари, добре поддържани тухлени сгради. По тротоара мина момиче на възрастта на Спенсър, облечено с великолепно бяло вълнено палто и голяма кожена шапка, което водеше малък лабрадудъл на каишка. Таксито мина бавно покрай магазин за китайски деликатеси, магазин за музикални инструменти и старомодно училище с малка спортна площадка до лакираната желязна ограда. Спенсър погледна разпечатките на снимките, които Майкъл Хътчинс й беше изпратил. Бъдещият й дом можеше да се намира зад ъгъла. Тя огледа очаквателно улицата.
— Госпожице? — Шофьорът се обърна назад и я погледна. Спенсър подскочи. — Пери стрийт номер двеста двайсет и три ли казахте?
— Да, точно така. — Спенсър беше запомнил адреса наизуст.
Шофьорът погледна през прозореца. Той носеше очила с дебели стъкла и беше пъхнал молив зад ухото си.
— На Пери стрийт няма номер двеста двайсет и три. Сигурно е на „Хъдсън“.
Така беше, намираха се в най-западния край на Манхатън. Покрай магистралата Уест Сайд се простираше крайбрежна алея, пълна с пешеходци и велосипедисти. Отвъд нея се намираше река Хъдсън. А от другата й страна беше Ню Джърси.
— О! — намръщи се Спенсър. Тя порови в бележките си. Майкъл не беше вписал адреса в своя имейл, а и не можеше да намери листчето, на което беше надраскала информацията. — Ами сигурно съм объркала адреса. Оставете ме тук.
Тя подаде две банкноти на шофьора и слезе от колата. Таксито сви надясно след светофара, а Спенсър се огледа озадачена. Тръгна на изток, прекоси „Уошингтън“, след това „Грийнуич“. Майкъл й беше казал, че апартаментът е на гърба на бутик на Марк Джейкъбс, който се намираше на ъгъла на „Пери“ и „Блийкър“. Номерата на къщите започваха от деветдесет и две. Пери стрийт, осемдесет и четири. Възможно ли е това да беше адресът на апартамента?
Тя продължи да крачи по улица „Пери“, но номерата на сградите продължаваха да вървят надолу. Тя внимателно проверяваше всяка сграда, сравнявайки я със снимките, но нито една не отговаряше по вид. Най-накрая стигна до пресечката на Пери стрийт и Грийнуич авеню, голямо Т-образно кръстовище. „Пери“ не продължаваше нататък — там имаше ресторант „Фидълстикс пъб & грил“.
Пулсът й се ускори. Сякаш беше попаднала в кошмара, който сънуваше от втори клас — същия, в който учителят неочаквано обявяваше, че ще даде контролно, и докато останалите ученици започнаха бързо да попълват верните отговори, Спенсър дори не можеше да разбере въпросите.
Опитвайки се да запази спокойствие, Спенсър извади телефона си и набра номера на Майкъл. За всичко си имаше обяснение.
В слушалката се чу запис на гласа на оператора: „Номерът, на който се обаждате, вече не съществува“. Спенсър порови в чантата си и намери визитката на Майкъл. Тя отново набра номера му, повтаряйки всяка цифра наум, за да бъде сигурна, че не пропуска нещо. Отново се чу същият запис. Спенсър се втренчи в телефона си и усети пулсираща болка в слепоочията.
„Може би е сменил телефона си“ — помисли си тя.
След това набра номера на Оливия. Но той просто звънеше и звънеше. Спенсър натисна бутона за прекъсване. Това също не означаваше нищо — може би просто Оливия нямаше роуминг там, където се намираше в момента.
Край нея мина една жена, която буташе количка с бебе, опитвайки се да балансира няколко торби с продукти. Когато Спенсър погледна надолу по улицата, тя видя сградата, в която се намираше новият апартамент на Оливия. Тръгна с бърза стъпка към него, изпълнена с надежда. Може би Оливия имаше новия номер на Майкъл. Може би портиерът щеше да позволи на Спенсър да се качи и да надникне в новия й дом.