През въртящата се врата на сградата излезе жена, облечена с яркосиньо вълнено палто. Други двама, носещи спортни сакове, влязоха вътре. Спенсър се шмугна след тях и влезе в мраморното фоайе. В дъното му имаше три асансьора. Над вратата на всеки един имаше старомоден циферблат, който отброяваше на кой етаж се намира кабинката. Във фоайето миришеше на свежи цветя и от скритите тонколони се носеше класическа музика.
Портиерът, който стоеше зад гишето, беше облечен с изискан сив костюм и носеше очила без рамки. Той се усмихна отегчено на приближаващата се Спенсър.
— Ъ-ъ-ъ, здравейте — каза тя с надеждата, че гласът й не звучи твърде младежки и наивно. — Търся една жена, която наскоро се е нанесла тук. Казва се Оливия. В момента е в Париж, но се питам дали не мога да надникна за миг в апартамента й.
— Съжалявам — отвърна портиерът със сух глас и отново се захвана с работата си. — Не мога да ви пусна без изричното разрешение на наемателя.
Спенсър се намръщи.
— Но… тя ми е майка. Казва се Оливия Колдуел.
Портиерът поклати глава.
— Тук не живее човек с такова име.
Спенсър се опита да потисне внезапния спазъм в стомаха си.
— Може да не се е регистрирала с моминското си име. Проверете за Оливия Фрик. Съпругът й се казва Морган Фрик.
Портиерът я изгледа смразяващо.
— Тук не живее никой с името Оливия. Познавам всички обитатели на сградата.
Спенсър отстъпи назад и погледна към дългата редица блестящи пощенски кутии на стената. Тук сигурно имаше поне двеста апартамента. Как би могъл този човек да познава всички?
— Нанесла се е наскоро — продължи да настоява Спенсър. — Бихте ли проверили?
Портиерът въздъхна и отвори една черна тетрадка, подвързана със спирала.
— Това е списък на обитателите на сградата — обясни той. — Как казахте, че е второто й име?
— Колдуел. Или Фрик.
Портиерът провери на буквата К, след това на Ф.
— Не. Няма нито едно от тях. Вижте сама.
Той побутна тетрадката към нея. Спенсър се наведе и погледна. Имаше Калдекът и Кейлъб, но не и Колдуел. Имаше Франк и Фрил, но не и Фрик. Изведнъж я заля гореща вълна, последвана от студени тръпки.
— Не може да бъде.
Портиерът изсумтя и върна тетрадката на рафта. Черният телефон на бюрото тихо иззвъня.
— Извинете ме. — Той вдигна слушалката и заговори с тих, учтив глас.
Спенсър се обърна на другата страна и притисна длан към челото си. През въртящите се врати влетяха две жени с пазарски торбички от „Барнис“. Двете шумно се смееха. След тях влезе някакъв мъж, който водеше на повод рунтав бернски зененхунд, и застана до тях пред асансьорите. Спенсър умираше от желание да се шмугне вътре с тях, да се изкачи до най-горния етаж и… и какво? Да проникне в апартамента на Оливия, за да докаже, че тя наистина живее там?
В главата й прозвуча гласът на Андрю. Не мислиш ли, че малко избързваш? Не искам да те нарани.
Не. Домовата книга просто не беше подновявана — Оливия и Морган се бяха нанесли съвсем наскоро. А Оливия не вдигаше телефона си просто защото беше извън страната. А Майкъл Хътчинс просто беше сменил номера си. Апартаментът на Спенсър съществуваше. Следващата седмица тя щеше да се нанесе на Пери стрийт, най-доброто място във Вилидж, и щеше да заживее щастливо на няколко пресечки от истинската си биологична майка. Това не беше твърде хубаво, за да е истина.
Нали?
Спенсър усети, че се задушава. Или ще зарежеш новооткритото си мамче, за да разбереш какво наистина се е случило… или ще си платиш, беше написал А. Като се изключи споменаването с половин уста пред останалите, че е получила второ съобщение от А., Спенсър не беше направила нищо, за да открие истинския убиец на Али. Ами ако това беше цената, която трябваше да плати? А. знаеше, че тя търси биологичната си майка. Може би ръководеше група хора. Жена на име Оливия. Мъж, който се представя за агент по недвижими имоти, който измисля апартамент на Пери стрийт двеста двайсет и три, без да провери на картата дали такъв съществува. А. знаеше много добре, че Спенсър копнее за семейство, което да я обича, до такава степен, че да е готова да рискува всичко, дори университетското си образование.