Тя извади телефона от чантата си и отново погледна колко е часът. Минаваше осем и петнайсет, а Ариа трябваше да бъде тук още преди петнайсет минути. Някъде около час след неловкия им разговор сутринта, Ариа се обади на Емили и я попита дали иска да отидат на партито на „Радли“ заедно. Емили реши, че това е начинът на Ариа да й се извини за това, че й се беше разкрещяла по телефона и въпреки че след раздялата с Айзък вече не й се ходеше чак толкова, тя неохотно прие. Двете се обадиха на Спенсър и я попитаха дали иска да дойде, но тя им каза, че ще прекара вечерта в писане на домашни в хамбара на сестра си.
Все повече хора се стичаха през вратите на „Радли“ и показваха поканите си на девойката на входа, която държеше в ръка папка със списък. Емили звънна на Ариа по телефона, но никой не се обади. Тя въздъхна. Може би Ариа беше влязла без нея.
Вътрешността на хотела беше топла и миришеше на мента. Емили съблече палтото си и го подаде на гардеробиерката. Приглади тъмночервената си рокля без презрамки. След като Айзък я покани на партито, тя хукна към мола, облече тази рокля и си представи как Айзък ще примре от удоволствие, щом я види с нея. За пръв път в живота си купи нещо, без дори да поглежда към етикета с цената. И за какво? В два часа през нощта Емили се обърна на другата страна в леглото и погледна към дисплея на телефона си с надеждата, че Айзък е изпратил извинителен есемес. Но там нямаше нищо.
Тя протегна шия, опитвайки се да го открие в тълпата. Със сигурност беше някъде тук — както и господин и госпожа Колбърт.
Кожата й настръхна. Може би не трябваше да идва. Едно беше да придружава Ариа — поне щеше да има подкрепа — но тя не смяташе, че щеше да се оправи тук сама. Обърна се към изхода, но в този миг нахлуха цяла група хора наведнъж и задръстиха вратата. Тя изчака тълпата да се разреди, молейки се да не се натъкне на някой от семейство Колбърт. Нямаше да може да понесе омразата в погледите им.
На стената до главата й висеше голяма бронзова гравирана табела, която разказваше историята на „Радли“.
Отдолу бяха изредени имената на множество директори и управители на приюта. Емили ги прегледа, но те не й говореха нищо.
— Подочух, че някои от хлапетата тук са били истински откачалки.
Емили обърна глава и ахна. До нея стоеше Мая, облечена в рокля на волани с лешников цвят. Косата й беше прибрана назад и тя си беше сложила блестящи златисти сенки на очите. Устните й бяха изкривени в лека, дразнеща усмивчица. По същия начин се подсмихваше и Али, когато искаше да накара Емили да се чувства неудобно.
— 3-здрасти — Поздрави я тя, заеквайки. Спомни си как предишната вечер беше видяла Мая да стои до прозореца в спалнята си, сякаш беше очаквала появата й. Съвпадение ли беше това? А и онзи ден в училище се беше натъкнала на Мая и Джена, които разговаряха в коридора. Къщите им бяха една до друга — дали не бяха станали приятелки?
— Виждаш ли онзи балкон? — Мая посочи към мецанина на хотела. Хората се облягаха на парапета от ковано желязо и зяпаха тълпата във фоайето. — Чух, че няколко деца се пребили след като скочили оттам. Размазали се точно на пода пред бара. Освен това научих, че някакъв пациент убил една от сестрите.
Мая докосна ръката на Емили. Пръстите й бяха сковани и мъртвешки студени. Когато се наведе към Емили, дъхът й миришеше натрапчиво на бананова дъвка.
— Къде е гаджето ти? — пропя Мая. — Или вече се скарахте?
Емили отдръпна ръката си и сърцето й заби като полудяло. Дали Мая знаеше нещо… или просто изказваше предположение?
— Т-трябва да вървя — каза тя. Обърна се към изхода, но той все още беше задръстен от тълпата. Завъртя се на другата страна и се отправи към балната зала. Стигна до някакви стълби, които водеха към горното ниво. Тя събра полите на роклята си и хукна нагоре, без дори да се замисли накъде отива.