Стълбищата достигаха до дълъг тъмен коридор. От двете му страни имаше врати. Емили се опита да отвори няколко с надеждата, че ще намери тоалетна, но студените, хлъзгави дръжки не помръдваха. Единствено вратата в дъното на коридора се отвори. Тя връхлетя вътре, изпълнена с облекчение, че е намерила малко тишина и спокойствие.
Носът я засърбя. Стаята миришеше на прах и плесен. Забеляза тъмни сенки, които й заприличаха на бюро и диван. Опипа стената в търсене на ключ за осветлението и запали лампата на тавана. Бюрото беше покрито с папки и книги. Старият кожен диван също беше покрит с книги. Покрай стената бяха наредени библиотеки. Рафтовете им бяха пълни със стари папки. По пода се виждаха разпилени листи, а до тях се въргаляше преобърната чаша с моливи. Изглеждаше така, сякаш стаята умишлено беше разхвърляна. Емили си спомни думите на господин Колбърт, че ремонтът на част от хотела не е успял да завърши навреме за партито. Може би това е била стаята на директора от времето, когато тази сграда е била психиатрия… или както се беше изразила Мая — дом за откачалки.
Една дъска на пода изскърца. Емили се завъртя рязко към вратата. Нямаше никой. По стената премина някаква сянка. Тя вдигна поглед към напукания таван. Насред голяма, заплетена мрежа висеше паяк. В копринените нишки се беше заплело нещо, най-вероятно муха.
Тук си беше доста страшничко. Емили тръгна да излиза, внимателно маневрирайки между купчините книги и списания, пръснати по пода. В този миг нещо привлече погледа й. До краката й лежеше отворена тетрадка. В нея с тъмно мастило бяха написани много имена. Приличаше на дневник. Страниците бяха разграфени на колони, озаглавени име, дата, записан, отписан. Едно от имената беше…
Емили коленичи на земята, мислейки — надявайки се — че й се е привидяло. Зрението й се замъгли.
— О, Господи! — прошепна тя.
Едно от имената в книгата беше Джейсън Дилорентис. То се появи три пъти върху страницата, първо на шести март, след това на тринайсети март и на двайсети март. В промеждутък от седем дни. Емили отгърна страницата. Името му отново изникна — на двайсет и седми март, след това на трети април и на десети април. Записваше се сутринта и се отписваше вечерта. Тя започна бързо да прелиства страниците. Името на Джейсън непрекъснато се появяваше. Беше се записал на двайсет и четвърти април, рождения ден на Емили. Датата беше отпреди осем години. Емили изчисли набързо — била е на девет. И денят беше събота. Същата година техните бяха завели Емили и приятелките й от отбора по плуване на празнична вечеря в „Ах, този джаз“, някогашният й любим ресторант в мола „Кинг Джеймс“. Тогава тя беше в трети клас. Али се беше записала в „Роузууд дей“ същата година, след като семейството й се премести тук от Кънектикът.
Тя грабна следващата тетрадка от купчината. Името на Джейсън се появяваше непрекъснато през цялото лято между трети и четвърти клас, до зимата на четвърти и есента на пети, както и през лятото между пети и шести клас. Беше идвал тук и през уикенда след първия ден от училището в шести клас. Няколко дни след това беше обявено началото на „Капсулата на времето“. Тя прелисти още няколко страници до следващия уикенд, когато тя и старите й приятелки се бяха промъкнали в двора на Али, за да й откраднат знамето. Името на Джейсън липсваше.
Прескочи на следващия уикенд — приблизително по това време Али беше дошла при тях на благотворителния бал на „Роузууд дей“ и ги беше избрала за новите си най-добри приятелки. Името на Джейсън го нямаше. Тя продължи да разлиства дневника. Повече не го видя. За последен път името му се беше появило през уикенда след първия ден в училище.
Емили отпусна тетрадката в скута си, чувствайки леко замайване. Какво, за Бога, търсеше името на Джейсън Дилорентис в дневника в този тъмен, влажен малък кабинет? Тя си спомни как Али се беше пошегувала с него преди години — трябва да го затворят в лудница, там му е мястото. Нима го беше казала напълно сериозно? Нима Джейсън е бил лекуван тук? Може би това беше имала предвид Али, когато беше казала на Джена, че има „подобни проблеми“ — сигурно й беше разказала за положението на Джейсън, което е било толкова сериозно, че се наложило да влезе за лечение. Може би точно за това спореха Джейсън и Джена предишната вечер — той искаше да се увери, че Джена няма да каже на никого.
Тя си спомни как лицето му се беше изкривило и почервеняло, когато реши, че е блъснала колата му. Беше се приближил до нея, изпълнен с ярост. На какво всъщност беше способен Джейсън? Какво криеше той?