— Не знам — въздъхна най-накрая Ариа. — Но е много странно, че чак сега се заемат с търсенето.
— Получавала ли си нови съобщения от А.? — попита Емили.
Ариа се вцепени.
— Не. А ти?
— Не, но не спирам да си мисля, че всеки момент може да получа ново.
— Кой според теб е новият А.? — попита Ариа. Тя нямаше никакви предположения. Дали беше някой, който желаеше смъртта на Иън, самият Иън или някой съвсем различен човек? Според Уайлдън съобщенията бяха шега от човек, който дори не живееше в техния щат. Но миналата седмица А. беше направил снимки на Ариа и Ксавие в ресторанта, което означаваше, че се намира в техния град. Освен това знаеше за трупа на Иън в гората — те всички бяха получили есемес, в който ги подтикваше да идат в гората да го търсят. Защо А. се опитваше толкова отчаяно да ги накара да видят тялото — за да ги уплаши ли? Да ги предупреди? И Хана каза, че когато паднала, над нея се навел някой. Каква беше вероятността някой да се окаже на онова място по същото време, когато там лежи и тялото на Иън? Не можеше да няма някаква връзка.
— Не знам — отвърна Емили. — И честно казано, не искам да знам.
— Може би А. е изчезнал — каза Ариа с възможно най-оптимистичния глас, който успя да извади.
Емили въздъхна и каза, че трябва да затваря. Ариа стана, наля си чаша сок акай, който Мередит беше купила от магазина за здравословни храни, и разтърка слепоочията си. Възможно ли беше Уайлдън нарочно да е забавил търсенето? И ако беше така, защо? Снощи изглеждаше толкова притеснен и нервен, а после не тръгна към къщата на Спенсър, а в противоположната посока. Може би той криеше нещо. А може би Емили беше права — търсенето е закъсняло заради процедурите. Той беше обикновено ченге, което примерно играеше по правилата.
Ариа все още не можеше да проумее как така Уайлдън беше станал полицай, и то примерен на всичко отгоре. Той беше от випуска на Джейсън Дилорентис и Иън Томас и в онези години беше голям размирник. Когато Ариа беше в шести, а те в единайсети клас, тя често се промъкваше в крилото на по-големите, за да шпионира Джейсън — страшно си падаше по него и използваше всеки шанс, за да го зърне. Надникваше за миг през прозореца на дърводелската работилница, докато той полираше дървените рафтчета, които беше изработил у дома. Или гледаше в захлас мускулестите му крака, докато той тичаше нагоре-надолу по футболното игрище. Ариа винаги внимаваше да не я види някой.
Но веднъж не успя да се скрие.
Беше минала една седмица от началото на учебната година. Тя стоеше в коридора и наблюдаваше Джейсън, който си вземаше книги от библиотеката. Изведнъж чу някакво изщракване зад гърба си. Дарън Уайлдън стоеше с ухо, притиснато към вратата на шкафчето и бавно въртеше диска за избиране на номинацията. Вратичката се отвори и Ариа видя закаченото от вътрешната й страна огледалце с форма на сърце и пакетчето дамски превръзки „Олуейз ултра“ на горното рафтче. Ръката на Уайлдън измъкна двайсетдоларова банкнота, пъхната между два учебника. Ариа се намръщи, постепенно осъзнавайки какво прави той. Уайлдън се изправи и я забеляза. Нахално впери поглед в нея.
— Не ти е мястото тук — изсумтя той. — Но няма да те издам… този път.
Когато Ариа отново погледна към телевизора, там течеше реклама на местния мебелен аутлет магазин, наречен „Бунището“. Впери поглед в телефона си, който лежеше на масата и изведнъж се сети, че трябва да се обади на още един човек. Часът беше почти единайсет — Ила със сигурност се беше събудила. Тя набра домашния си номер. Телефонът иззвъня веднъж, втори път. Чу се изщракване и някой каза:
— Ало?
Думите на Ариа заседнаха в гърлото й. Това беше Ксавие, новото гадже на майка й. Гласът му прозвуча весело и спокойно, явно се чувстваше напълно комфортно в дома на семейство Монтгомъри. Беше останал у тях след снощи? Пфу!
— Ало? — каза отново Ксавие.
Ариа не можа да обели нито дума. Когато предишната нощ Ксавие се беше приближил до нея и беше поискал да разговарят, тя предположи, че е дошъл, за да се извини за целувката. Но очевидно на неговия език „да поговорим“ означаваше „да се натискаме“.